Цветелина Йосифова: За преходното пространство – …*

*Текстът е написан и публикуван през 2008 година като въведение към двуезичното издание „Рицарят с броня от хартии – Теория и практика на преходното пространство“ на Фондация „Гъливер клиринг хауз“ (Център за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“). Той се основава на опита при осъществяването на проект „Преходни пространства“ на Магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на Нов български университет и Червената къща, състоял се от ноември 2005 до юли 2007 година. Автор на изображението на корицата – Велина Мавродинова.

Тази книга описва опита ни от нещо, което в началото малко като на шега, а в последствие с разбиране и дълбочина, привикнахме да наричаме преходно пространство. В тази книга читателите ще се доближат и ще разберат преходното пространство такова, каквото го преживяхме и изследвахме чрез работа с няколко групи, през собствените си чувства и опирайки се на изкуствата, психодрамата и социалните практики. Един продължил около година групов опит на нашата първа среща с преходното пространство.

от реплика, която имахме към Д. У. Уиникот и неговата теория за преходните обекти и преходните явления[1], и които някак безотговорно опитвахме да допълним и представим като пространство на срещата, в което се помества и побира взаимното желание на участващите за по-дълбоко узнаване и промяна. В края на процеса уверено можем да кажем, че преходното пространство съществува – така назовано от нас, преживяно и осмислено, материализирано в нашите думи и тази книга. Спонтанно появилото се първоначално наше желание за установяване на известна не-преходност в преходността на пространство и преживяванията, които споделяме с другите, носи заряда и съдържанието на нашето изследване.

Тук неизбежно е нужно да съотнесем и съпоставим, доколкото ни е възможно, идеята си за преходното пространство с тази за потенциалното пространство[2]. За последното Д. У. Уиникот говори като за игрово пространство, което съществува потенциално между майката и детето – различно от вътрешния свят на бебето, от една страна, и от външния свят на реалността, от друга, и което те в общуване и взаимодействие помежду си изпълват с ново съдържание и смисъл. Случващо се на границата помежду майката и бебето и заредено с отношенията и взаимодействието, с играта между тях. Или неслучващо се поради липса на токова зареждане и взаимодействие.

В случая с нашия опит това

е като че ли най-същественото, ядрото на случката. Същевременно, за разлика от теорията на Д. У. Уиникот, преходното пространство в нашия опит изразява групови отношения. Те съвсем не описват ставащото в двойката между бебето и майката в най-ранните фази от детското развитие, а взаимодействието между нас като възрастни и младежите, участници в един равностоен процес на общо сътворяване в група. Така преходното пространство като да ни напомня, но все пак да остава извън диапазона на потенциалното пространство дефинирано от Д. У. Уиникот. Може обаче, и неслучайно, да бъде търсена и правена аналогия с потенциалното пространство и неговия заряд, доколкото описваме процес, който опитва да припомни, замести и компенсира липсата на потенциално пространство там където то не се е случило или не е съществувало. Преходното пространство в този смисъл е дадена повторна възможност за изправяне и триизмерност на ранния ни опит, за намиране на нов добър обект или възстановяване на добрия обект за играещите. Тук можем да зададем въпроса дали е възможно да има добър групов обект (обект на групата)? Или веднъж създаден в груповия процес, той би могъл да представлява добрият обект на всички или някои от членове на групата, да бъде частичен или цялостен, разрушаван и създаван отново от групата. Или дори когато и където сме по-малко успешни в своята работа, преходното пространство дава шанс и надежда, оставяйки ясна следа-символ на желанието и потенциала ни за този опит.

Преходното пространство по подобие на потенциалното пространство изисква включването и участието на двете страни в процеса на общо сътворяване с цел възстановяване на способността за играене и творчество и натрупване на нов културен опит. Процес, през който всеки човек преминава при развитието си. Нашият опит в практикуването на преходното пространство доказва, че такова натрупване би могло да се случи и след фазите на ранното детско развитие като допълващо, припомнящо и възстановяващо заряда на потенциалното пространство – такова каквото е било или би могло да бъде от момента на ранното ни детство. Потенциалното пространство в този смисъл е нещо, на което именно преходното пространство дава цялост и завършеност в юношеска и младежка възраст.

стои на границата между три полета, в които се изразяваме и където разполагаме изследването си – изкуствата, психотерапията и социалните дейности. Едно сложно междинно пространство, в което през последните години опитваме да пребиваваме, като го изследваме и опознаваме – в практическите си опити и през развитието на магистърската програма „Артистични психо-социални практики”[3]. Тази особена и същевременно условна граничност идва да обясни известната еклектичност в езика, на който книгата говори. Така тя като че търси подходящите думи, за да ги превърне във възможен език на междинността. Не на последно място тази книга представлява опит да се уловят неуловими неща и да се назоват често неназовими, интимни чувства и преживявания. Читателят не бива да се учудва, ако понякога остава с чувството, че като все още да не умеем да разговаряме гладко за опита и преживяването си. Езикът на текстовете е понякога експресивен и изискващ цялото му внимание, друг път остава свенлив, предпазлив и някак притворен.

Важно обстоятелство, което трябва да споменем е, че по-голямата част от текстовете в тази книга бяха създадени след едноседмична групова аналитична работа от 16 сесии през октомври 2007 на екипа осъществил проекта „Преходни пространства”. Груповата аналитична работа целеше осмисляне на опита и затваряне на процеса. Така тези текстове като че ли остават едновременно белязани от потока на свободните асоциации и груповата динамика в аналитичните сесии, преживяването ни в работата с младите хора и добавъчния смисъл, който срещите за супервизия създаваха. Като изключение от казаното, книгата съдържа и три писма, писани по времето на проекта. За тях решихме, че принадлежат също към тази книга и затова имат място да бъдат поместени в нея.

по подобие на много от съвременните психотерапевтични подходи и социални практики най-често не се задоволяват с очевидната двуизмерност на нещата. Така и нашият опит в преходното пространство потърси нови измерения на онова, което се случва в състоянието на споделяне на междинността и играта, без да се ограничава и задоволява с давани вече обяснения и съществуващи теории. Нашият опит, както стана дума по-горе, изправя преживяването на играене, като го облича в действия и думи. Пространството, което създадохме за отношенията си с младите хора, изгради тъканта на общото изследване, като така донесе за тях и нас промяната. Една важна част от изследването беше желанието ни да опитаме нещо неопитано до този момент, което бихме могли да повтаряме и практикуваме в бъдеще с други групи и в други ситуации. Ако трябва да назовем това нещо днес, то вероятно би звучало като как да въвлечем другия в акт на равностойно сътворяване и изразяване в група по начин, който да бъде социално полезен и допринасящ, и който да развива личността.

продължи над девет месеца и обхвана няколко групи от общо около 80 млади хора. Едните бяха юноши във възрастта от 12 до 19 години от три социални дома в София[4]. Другите бяха бездомни обитатели на нашия град, във възрастта от 16 до 30 години, членове на Дневен център „16+”[5]. Живеещите в институция у нас деца и младежи, както и бездомните обитатели на града, често чуваме да бъдат наричани изоставени. Макар причините за тяхното осиротяване и живеене извън семейството да са били чест обект на общата ни работа в групата, те остават извън обсега на текстовете в тази книга. Много от младите хора, с които работихме, са се местили или са били премествани неведнъж в живота си, най-често от една институция в друга. Много от тях са преживели или се намират в сложни и често драматични социални ситуации, които ги отдалечават напълно от възможността да бъдат част от средата на близките си, докато израстват. Най-често институцията е и остава тяхното единствено семейство до изпълването на пълнолетие.

в този опит беше да обхванем онези от тях, на които предстои да напуснат институцията през следващите две години. Вярвахме, че така опитът ни би бил социално най-удачно и полезно прицелен, богат и значим. Мислехме, че именно младите хора в междинно състояние на преход, биха разбрали, споделили и биха се възползвали в най-пълна степен от опита и идете ни. В процеса на работа се оказа, че към групите освен напускащи институцията, се присъединяваха и други, често на по-малка възраст, младежи, които невинаги и непременно отговаряха на описанието на нашето първоначално намерение. Ние приемахме с благодарност интереса и желанието им за включване в групата.

Сега изглежда интересно и важно да отбележим, че когато започвахме работата си, тези места бяха наричани Домове за отглеждане и възпитание на деца лишени от родителски грижи (ДОВДЛРГ), а малко по-късно и в момента се наричат Домове за отглеждане на деца лишени от родителски грижи (ДОДЛРГ). Отпадането на идеята за възпитанието (или една буква) като част от наименованието на тези институции в нашия опит тълкуваме като проявление на несъзнаваното желание на институцията към промяна. Отнемането на една въдворяваща ред и изискваща дума символизира за нас отварянето на несъществувало до този момент пространство, което очаква да бъде изпълнено с нови преживявания и опит. С това свое тълкуване оставяме една надежда за хората, с които работихме, и за себе си – в социалното измерение и смисъла на работата ни. Независимо дали и до каква степен животът и личните истории на обитателите на тези институции се повлияват съзнавано от цитираната промяна в името на институциите, то със сигурност е нещо, което отбелязваме като част от промените в средата, в която сме работили, макар промяна, за която си даваме сметка, че вероятно нямаме пряк принос.

да започнем този опит остават най-вече в полето на днешното социално тук и начина, по който го преживяваме, мислим за него и го възприемаме като хора и граждани в една действителност, обща във времето и пространството с действителността, в която живеят младите хора, с които работихме. На този вече социален език, бихме казали, че изследвахме пространството и моментите, в които траекторията на нашите преживявания и опит и тези на младите хора, се пресичаха и ставаха общи. Така опитването се превърна в изследване.

осъществил проекта се състоеше от общо 13 човека[6], идващи от различни професионални области, най-вече от изкуствата, психотерапията и социалните дейности, всички професионално изкушени от предприетото изследване и имащи различни задължения, функции и отговорности в проекта. Екипът ни се ползваше от невероятното предимство да се познава и да е работил продължително в различни предишни ситуации и формати. Десет от неговите членове бяха водещи на груповата работа с младежите, един беше супервизор на процеса и обучител, един – супервизор на място и един – координатор. Водещите на груповата работа с младежите бяха разделени в три работни екипа с имена „План Б”, „16+три” и „ТакаПак”. Екипът „16+три” работеше изцяло с група от бездомни млади хора от Дневен център „16+”, екипът „ТакаПак” работеше предимно с младежи от ДОДЛРГ „Асен Златаров”, а екипът „План Б” опитваше да работи със смесена група от младежи от трите институции – ДОДЛРГ „Асен Златаров”, ДОДЛРГ „П. Р. Славейков” и ДОДЛРГ „Христо Ботев”.

с които решихме да работим, избрахме малко или повече случайно, без специално предварително проучване. В две от тях бяхме работили преди и познавахме от Изкуство за социална промяна, а третата (ДОДЛРГ „Христо Ботев”, Горна баня) ни се стори подходящо място заради отдалечеността си и предположението ни за нейната изолираност. С Дневния център „16+” се познавахме и имахме контакти от времето на Трупата за уличен театър. Разделянето на екипи се случи като резултат от социометрично измерване в началото на работата ни. Имената, които екипите използват, не са изчерпателни по отношение на процеса, а служат за просто обозначаване и разграничение.

Един от нас в лицето на д-р Давид Иерохам, заради най-продължителния си професионален опит и безспорно старшинство в екипа, изпълняваше ролята на супервизор на процеса и обучител. Друг от екипа в мое лице беше в новата за мен и трудна роля на супервизор на място, чиято задача основно целеше обхващане и свързване в обща история на процеса в груповата работа. По първоначален план беше предвидено влизането ми само в част от сесиите. В процеса на работа се оказа обаче, че успях да прекарам по-продължително време главно в сесиите на два от екипите „План Б” и „16+три”. И в двата екипа това обхвана над 80% от всички техни сесии. С „ТакаПак” работих най-вече в Участието ми в този случай е в около 30% от сесиите.

Макар и да е трудно да бъде направено кратко

които всеки екип използваше в работата поради голямата степен на тяхното взаимно проникване и преплитане, и спонтанната и обучена способност на водещите за комбинирането им в зависимост от груповата динамика и нуждата на групата н определен момент, опитваме да обобщим. Считаме това за важно обстоятелство, което изразява същината на нашия подход. Обобщението звучи така: Всеки екип имаше подробно разработено първоначално намерение-план за работата, етапите и процеса си с групата. Той се конкретизираше преди всяко занятие. Въпреки това често планът се налагаше да бъде променян и настройван според нуждите на процеса и групата. Не бяхме си задавали степени на ценност по отношение на промяната в плана. В този смисъл не може да се каже, че нито стриктното прилагане и следване на първоначалния план, нито пък неговото променяне са били ценени по-високо едно спрямо друго или пък определяни като наша основна цел и задача. Нуждата от настройване на плана в момента като че ли се отнасяше в различна степен до процеса на всеки от трите екипа. Моето наблюдение показва, че такова настройване се случваше в най-малка степен в работата на екип „ТакаПак” и значително повече в работата на другите два екипа. Тук се налага да направим уговорката, че планът при екип „ТакаПак” най-вече се отнасяше до промяна на пространството/мястото, в което се провеждат занятията, което вероятно обяснява и възможността за най-стриктното придържане към него. Екипът „16+ три” в началото възнамеряваше да работи изключително през средствата на радиотеатъра, или казано по друг начин посредством създаването на смисъл чрез извличането на звуци и текстове на групата. По-късно като че ли груповият процес и динамиката в групата позволиха, но и изискаха разширяване и освобождаване на диапазона на ползвани средства. Така екипът „16+три” включи освен способите на радиотеатъра също и форум-театъра, драмата, музиката, разказването на истории и преживявания през водене на активно въображение.

Екипът „План Б” използваше голямо разнообразие от средства от театъра, драмата, танца, социодрамата, социометрията и психодрамата. В неговата работа като че ли най-вече имаше причини да се наблюдава, отчита и осмисля груповата динамика през горните средства вероятно и поради честото събиране, разпадане и възстановяване на групата. Екипът „ТакаПак” работеше през артистични техники произхождащи от визуалните изкуства (рисунка, колаж, пластика, скулптура и др.). Процесът, през който премина този екип, освободи възможност за повече работа с динамика на групата вътре в нея. Фактът, че се работеше на места и в пространства извън основното в Червената къща, се оказа допълнителен катализатор на груповия процес. Интересно е, че изборът на средствата за работа с групата, освен че беше в синхрон и изразяваше най-вече сигурните умения и наклонности на водещите, се оказваше, че повлиява процеса и като да задава посока на развитие на групата, с която се работи.

Макар всеки от трите екипа да имаше назован и признат

то той имаше и още едно важно да бъде споменато тук измерение. Във всеки от трите случая груповият процес разчиташе и биваше в действителност воден от колективен водещ (група на водещия)[7]. Това бяха колективният водещ (или групата на водещия) в лицето на екипи от трима ко-водещи в два от случаите с екипи „План Б” и „ТакаПак” и четирима ко-водещи в случая с екипа „16+три”. Воденето на практика се случваше като всеки един поемаше отговорност за точно определена задача и част от груповия процес. В този момент останалите ко-водещи го допълваха в работата с групата, поемането на някои индивидуални нужди и заявки, споделянето, и като цяло му съдействаха. После воденето преминаваше в ръцете на друг ко-водещ. Предишният водещ излизаше „в сянка” и поемаше някоя от подпомагащите роли в групата на водещия. Макар при всеки от отделните ко-водещи да съществуваше разлика в активността и степента им на отговорност по отношение на воденето на процеса, стремежът беше всеки от тях да води пълноценно част от общия процес спрямо своите способности, умения и опит. Ролята на супервизор на място, който в нашия случай имаше права и на първи водещ, първоначално недостатъчно ясна за когото и да било от нас и като че ли по дефиниция конфликтуваща във всеки момент с основния водещ на процеса, постепенно придоби очертанията си. Така ролята ми на супервизор на място постепенно започна по-скоро да бъде свързваща и допринасяща, отколкото ограничаваща. В различните екипи тя беше възприемана, преживявана от мен и екипа и практикувана по различен начин.

се случваха основно в Червената къща, но също така и в други градски пространства в случая на груповата работа на „ТакаПак”. Смяната на обичайното пространство, което младежите обитават (институцията/улицата), и намирането на ново, едновременно защитено и неутрално, очакващо да бъде наситено с преживявания пространство, беше друга ключова част от идеята и разбирането ни за преходното пространство. Това търсене и досега остава за нас метафора на извеждането/излизането от институцията/улицата – нашето собствено и на младежите – и въвеждането в нова, сигурна, защитена ситуация-пространство, неутрална и несанкционираща по отношение на досегашния опит и преживявания. Пространство, което подпомага изразяването и обогатява индивидуалния опит през споделено преживяване в групата. В този смисъл пространствата на Червената къща, традиционно назовавани и възприемани като различни, както и останалите места, където се работеше, се оказаха добър избор за символизиране на хипотетично заложената метафора на нашето изследване. В допълнение нашият опит и изследване успяха в голяма степен да върнат заряд от процеса към местата, където се работеше. Това беше заряд с природата и смисъла на този от потенциалното пространство на Д. У. Уиникот. Благодарни сме на груповия процес за това.

Всеки от трите екипа провеждаше сесии веднъж седмично. Всяка сесия продължаваше според предварителния регламент три астрономически часа. Често обаче времевата рамка биваше открито атакувана, саботирана и нерядко проваляна от младежите. В случаите с бездомните млади хора най-често се проявяваше тенденция сесията да бъде удължавана до възможния й „безкрай”, а в някои от другите групи, да бъде съкращавана или замествана с разговори за „други неща” извън процеса, чрез удължаване на паузите, късно идване, по-ранно тръгване и други подобни. За всяко от тези изкривявания на времето групата намираше добро обяснение и начин намерението й да бъде осъществено на практика. Понякога, както се случва в юношеството, групите се разпадаха и следващият път като че ли екипът трябваше да започва отначало, като за пръв път. Това най-често беше изживяването ни с екип „План Б”. Той въпреки очевидната трудност да събира и работи едновременно със смесена група от младежи от трите институции, проведе изследването си докрай. Разпадането на групата водеше да известно обезкуражаване в инвестирането на желанието ни и отнемаше от енергията ни. Това състояние можем да сравним и вероятно е в действителност сходно с периодите на трудно общуване между родителите и юношата, често стигащо до пълно отчаяние и невъзможност и у двете страни, и оставящо ни с чувство за разочарование и безпомощност в родителстването. Разпадът на групата обаче беше и позитивен доколкото ни караше да търсим по-дълбок смисъл и обяснение на случващото се, отвъд рационалното и очевидното. Друг път, когато съществуването на групата успяваше продължи по-дълго, от две до няколко поредни сесии, преживяването беше изключително възнаграждаващо за всички.

В началото по-скоро интуитивно, а по-късно съвсем съзнателно, използвахме периодите на прехождане от едно място към друго за работа с групата. Така предефинирахме пространствената рамката по един малко необичаен, своеобразен и некласически начин. Като загряване и прелюдия към действието в груповата сесия. Работехме така, защото процесът започваше и ние регистрирахме неговото начало: по начина, по които разговаряме с младежите по време на дългото пътуване в трамвая, автобуса, таксито; по време на дългото и някак протяжно ходене в група; с нещата, които си казвахме по двойки и прегрупирайки се; по въпросите, които ни задаваха; заради скупчването на групата в една невъзможна точка, прегрупирането и причините за него; в разделянето на групата в различните краища на трамвая или автобуса; в тона и настроението, което нашето общо прехождане излъчваше към околните; по начина, по който ни възприемаха околните и техните реакции; в изчакването на събирането на групата пред Червената къща и разговорите ни там; в очакването на сесията; в очакването на „другите” от групата; в невинаги задавания, но постоянно висящ във въздуха въпрос „Какво ще правим днес?”.

Онова, което можем и се налага да кажем

е, че процесът на общуване през артистични метафори и общо сътворяване в група улеснява и допринася в голяма степен за развитието и укрепването на младия човек в юношеска възраст. Той катализира бързо трупане на културен опит така необходим за цялостното развитие на човешката личност, нейното пълноценно социално функциониране и научаването как да се живее. Трупането на културен опит и неговото успешно символизиране пробужда човешката креативност и спонтанност и ги превръща в мощно индивидуално средство за развитие и осмисляне на опита, за което работата в група и груповият процес дават възможност. Трупането на културен опит дава шанс и надежда за по-добро справяне в разнообразни следващи житейски ситуации и етапи от живота на младия човек.

Преминаването през така дефинираното в тази книга преходно пространство като пространство помежду мен и другия, нас и другите, групата и мен, навътре и навън, към себе си и извън себе си, между реалността и играенето, между опита и фантазията за него, придружено с едновременно осмисляне и обогатяване на опита през преживяването в група, би могло да компенсира в значителна степен неудачи и несполуки от ранните фази на детското развитие. Преходното пространство изисква действие. Така то допълва, коригира и изправя евентуално неслучилото се потенциално пространство между бебето и майката. То възстановява и развива способността на човека да разбира себе си по-добре и да се свързва по-успешно с другите.

Спонтанността и креативността на този групов подход го правят трудно сравним, по-ефективен и за предпочитане пред други подходи прилагани в работата с тази възрастова група и при участници с проблематика на изоставяне, социална депривация, социална неглижираност и изолация.

са ключ към себепознанието през познаването на нашите чувства и представляват начин да функционираме по-сполучливо. Те допринасят за по-лесното изразяване, възприемане и осмисляне на неща и теми, които биха били трудно изразими по друг начин.

За да бъде осмислянето на процеса и изследването ни още по-цялостно, то би изискало още повече от нашето внимание, време и способност за анализиране. Тук успяваме да поставим едва първите ярки щрихи върху платното на една по-сложна картина, която като че все още очаква своите автори и сюжет и чието място е много вероятно да се окаже извън залите на официалните музейни и галерийни пространства.

[1] Д. У. Уиникот (британски психоаналитик) описва идеята за преходния обект и преходните явления в книгата си „Игра и реалност”. (ISBN 954-607-241-9, издателство „Лик” 1999 / D. W. Winnicott, Playing and Reality)

[2] Потенциално пространство Д. У. Уиникот назовава игровото пространство между майката и бебето, което ги свързва и съединява. Там той разполага началото на културния опит – първоизточник на способността ни за творчество, който човек натрупва и допълва в процеса на развитието си. (пак там)

[3] Магистърска програма „Артистични психо-социални практики” е съвместна обучителна програма на Нов български университет и Центъра за култура и дебат „Червената къща”, която съществува от 9 юли 2002 година.

[4] ДОДЛРГ „Асен Златаров”, ДОДЛРГ „П. Р. Славейков”, София и ДОДЛРГ „Христо Ботев”, Горна баня.

[5] Дневен център „16+” е проект на Сдружение „Деца и юноши”.

[6] По азбучен ред: Александър Евтимов, Георги Камбуров, д-р Давид Иерохам (супервизор на процеса и обучител), Десислава Морозова, Иван Николов, Ирина Каракехайова, Невена Борисова, Николай Божков, Теодор Котов, Цветелина Господинова, Цветелина Йосифова (супервизор на място и ръководител на проекта), Явор Костов, Янина Танева (координатор)

[7] Колективен водещ (Група на водещия) наричаме воденето на групова работа от екип от повече от двама водещи за разлика от практиката на лидер и ко-лидер/терапевт и ко-терапевт.