Цветелина Йосифова: Да бъдеш голям. Да бъдеш малък. За приятелството*

*Текстът е публикуван през 2016 година като въведение към изданието „Да бъдеш голям. Да бъдеш малък. За приятелството – Наръчник на ментора“ на Фондация „Гъливер клиринг хауз“ (Център за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“). Той се основава на опита при осъществяването на Менторска програма за подкрепа на деца и семейства в общността и превенция на отпадането от училище, състояла се от ноември 2014 до април 2016 в 13 училища в София с участието на студенти-ментори от Магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на Нов български университет и Червената къща. Илюстрациите – Надежда Георгиева.

С това издание споделяме опита си без да го считаме за абсолютен и универсален. Опитваме да заявим и покажем менторството като естествен и важен инструмент за въздействие при работата с деца и млади хора в риск от отпадане от училище. Пледираме за създаване на адекватна, включваща и допълваща образователна и социална политика по отношение на отпадналите и отпадащите.

Няма как да обясним докрай началото. Като във всеки творчески процес. Този е такъв. В началото сме група от няколко човека. Не може да се каже точно какви сме. Често споделяме сходни идеи, друг път се оплакваме един на друг, понякога не се чуваме и виждаме с месеци. Има обаче нещо помежду ни, което остава винаги. Приятелството. Знаем, че дори когато не сме се чували, то е някъде там, съществува и е неотменно. Подкрепяме се. Да, приятели сме. Как се запознахме? И това не е съвсем сигурно. (И) в стаята на умиращ приятел, в една болница. Дали заради това разтърсващо общо преживяване или по различна причина, между нас остана нещо необяснимо, магическо и сигурно. По-късно се случваха нови неща. Пробвахме да работим заедно. Ставаше добре. Нещото продължаваше да е там. Така вече доста години… Това сме Ивайло, Давид, Николай Б. и Цветелина Й. Когато започвахме тази програма, вече имахме известен опит с менторството. Бяхме се сблъскали с немалко трудности и разочарования в него. Познавахме обаче и усещането за удовлетворение, че усилието си е заслужавало и е било възнаградено. Виждахме деца и младежи със сложна съдба, чието разбиране за себе си и разказ за личната им история се променяха, след като са били част от менторски процес. Виждахме студенти, които се променяха и порастваха, за да бъдат достойни ментори. Тръгнахме заедно с желание за втори опит. По-нататък ще разкажем неща за него.

Всеки сложен процес е трудно да бъде описан и изчерпан напълно, за да бъде сведен до набор от умения и прости указания, които да послужат на други хора и в различен контекст. Даваме си сметка за това и правим тази уговорка. Тук описваме системите, с които работим и системите, през които въздействаме. Опитваме да разкажем много от идеите и нещата, които са ни занимавали и намираме за важни. Споделяме и някои от прагматичните страни на процеса. Надяваме се да сме намерили добрия баланс между тях и така това издание да бъде от полза и в подкрепа на други, които имат желание или правят подобен опит.

Отпадането от училище е риск, съпътстващ младия човек в израстването му. То бележи трайно индивидуалната история и качеството на живота му в бъдеще, като повлиява обществения живот и бъдещето ни като общност. Училището е значимата социална територия извън семейната, полагаща грижи за децата и младежите. При трайното намаляване на раждаемостта, остава висок делът на отпадащите от училище. Нужни са допълващи училищни политики. Усилията в менторството се прицелват и попадат в тази именно междина – на възможност и невъзможност, на допълване и липса, на образование и общностна социална активност.

Причините за отпадане са разнообразни – икономически, социални, политически, свързани с образованието, фамилната история и много други. В случаите на риск от отпадане, които познаваме, рядко се проявява само една от тях. Обикновено причината е комплексна и представлява сложна система от неща, която ние опитваме да разберем и да осъществим намеса в нея чрез средствата на менторството. Неизменно, някъде в основата на всяка причина за отпадане, откриваме нарушени и неработещи отношения. Те често не могат да бъдат възстановени. Могат обаче да бъдат подпомагани, укрепвани и частично заместени с въвеждането на нови за детето отношения – на доверително регламентирано приятелство с по-голям човек.

Накратко. Създаваме условия за деца и млади хора, които по някаква причина училищната система разпознава и назовава като рискови за отпадане от училище, да се срещат индивидуално и регулярно със студенти-ментори в продължение на няколко месеца, за да търсят решение на проблемите си и да бъдат подкрепени в образователния процес. Предлагаме сприятеляването като една добре позната, човешка по природата си, мека намеса. Сприятеляване – повече от каквото и да било друго. Друго описание навярно би отдалечило намесата ни от реалната й природа. Към сложна и нефункционираща система на отношения добавяме ново доверително отношение.

Подпомагаме децата при подготовката на труден учебен материал, говорим, обсъждаме важни теми, ходим заедно на кино, театър, изложби, на книжарница, обсъждаме филми и книги, разхождаме се, случва се да ходим на сладкарница. Някои от децата, доста от тях, за пръв път ходят на кино, на театър и изложба. Сблъскваме се с трудности, когато някое дете има изявени материални нужди. Тогава нашата работа бива поставена на голямо изпитание, защото сме с детето за друго. Виждаме се с децата в сградата на училището или, при желание и съгласие от страна на родителите, в домовете им. Именно така, по естествен и деликатен начин, на сцената се появява приятелството. То се заражда постепенно. Укрепваме го. Даваме пространство на възникналото ново и крехко човешко отношение да започне да диша и расте. Зачитаме индивидуалните особеностите в развитие на двете страни и тяхното проявление. Търсим среща.

Менторството не е развито като самостоятелна социална услуга у нас. То все още остава в периферията на вниманието на социалните институции. Липсва трайна, допълваща образователна политика, която да включва менторството в обучителния процес. В реалността тази липса бива заместена от редица доброволчески акции и начинания най-вече на неправителствени и частни организации или на отделни хора, които решават да развиват менторски инициативи по различни поводи. Нашето начинание би могло да попадне отчасти в горното широко описание с уговорката, че с него опитваме пилотен работен модел, който да се предложи трайно като социална услуга в общността.

В конкретни измерения Менторската програма за подкрепа на деца и семейства в общността и превенция на отпадането от училище работи в продължение на 18 месеца, от края на октомври 2014 до края на април 2016 година, и даде подкрепа на 53 деца и младежи в риск от отпадане от училище и техните семейства, от 13 основни и средни училища в София. В активна доброволна работа се включиха 50 изявени студенти на Нов български университет (НБУ) от специалности, занимаващи се с идеите за развитието на човека, неговите отношения и социално участие. За това време, децата и младите хора, с които работихме, подобриха трайно постиженията си в училище, свързаността с училищна и семейна среда, себеоценката си, промениха се начините, по които си представят бъдещето. Въвлякохме студенти-ментори в решаването на този значим социален проблем. Заявихме менторството като естествен, деликатен, устойчив и приложим подход за трайно снижаване на риска от отпадане. Остава стремежът в бъдеще да работим за налагането на менторството като допълваща социално-образователна практика, която да обхваща по-широки групи в риск.

Менторството допълва и подпомага семействата и училището, като се занимава с развитието на младия човек в риск от отпадане от училище при израстването, създаването на пълноценни отношения и при усвояване на учебния материал.

Менторската работа се извършва от изявени студенти-ментори от различни специалности на НБУ, (по-голямата част от които в нашия случай се обучават в Магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“). Участието на студентите-ментори в процеса е под супервизия и се акредитира като практическа работа и стаж по време на обучението им. Студентите-ментори прилагат придобитите в обучението си знания и умения в конкретна практическа работа и натрупват нов професионален и социален опит. Студентите избираме заедно с НБУ.

Въвличаме във взаимодействие и работа две устойчиви и допълващи се, в измеренията на начинанието ни, социални групи – тази на децата и младежите в риск от отпадане от училище (възможното минало) и тази на изявени студенти-ментори (възможното бъдеще). Влизайки в отношения, едните прилагат знанията и уменията си в практическа работа и повишават професионалната си компетентност (студентите-ментори), а другите (децата и младежите) решават свои често отлагани и рецидивиращи проблеми, придобивайки нови знания, умения и подобрявайки функционирането и свързването си с общността и по-голямата социална група.

Студентът-ментор има предимството да е близо до възрастта на младия човек и да е преминавал през сходни трудности и периоди в живота си. Менторството разчита най-вече на отношенията, които поражда между детето и студента-ментор. Подкрепа чрез приятелство е простото човешко нещо, което менторството предлага.

Преди началото на срещите с децата, студентите-ментори преминават въвеждащо обучение за изясняване на отговорностите и задълженията им във връзка с програмата, дава им се възможност да споделят очакванията, страховете и притесненията си. Работата в група по време на обучението подготвя студентите-ментори за свързване с всички системи, в които детето функционира. Обучаваме ги за отношенията им с детето и укрепваме доверието в собствените им уменията. Изяснява се рамката на работата и задължението за пълна поверителност на информацията, която студентът-ментор научава по време на работата си с детето. В обучението, също така, повишаваме чувствителността и насочваме вниманието на студентите към проблемите на риска от отпадане от училище, неравенството по полова принадлежност и/или сексуални предпочитания, бедността, етническата принадлежност, достъпа до образование и др.

Насърчаваме менторите в работата си да комбинират играене, свободен разговор и общуване, помощ при подготовката на уроците и съвместни преживявания в различен арт и социален контекст. Да правят неща заедно. Играенето носи удоволствие, подпомага създаването на отношения, развива паметта, мисленето и вниманието на детето. Обогатява речника, развива любопитство към нови неща. Менторът трябва да е гъвкав в мисленето и работата си. Той не е психолог или психотерапевт, който се занимава с емоционалните проблеми на детето (дори когато напр. е студент по психология). Решаването на психологически проблеми не е негово задължение. Подобни ситуации и проблеми се адресират към координатора, който търси подходящо решение, извън системата на менторската програма.

За децата можем да разказваме много – увлекателно и вълнуващо. За личните им истории и постиженията, за неволите, за стремежите и мечтите, за плановете им за бъдещето. При нас попадат деца и младежи, които по една или друга причина образователната система описва като рискови за отпадане от училище. От всички избираме да работим с най-трудните случаи и с най-застрашените млади хора спрямо възможностите и обхвата на начинанието ни. Правенето на избор е сложен и отговорен процес. Усещането е като да решаваме как ще се развие нечий живот нататък. Изборите правят нашите експерти Ваня Недялкова и Цветелина Господинова. Срещат се с всички деца, които системата излъчва като рискови за отпадане от училище. После обсъждаме и избираме. Изборите ни се разполагат в целия възрастов спектър – от началните класове до гимназиалния курс. Това са ученици, при които има дефицит между потенциалните им възможности и постиженията в училище. Често заобикалящата ги среда не се интересува от тях и не подкрепя чувствата им. В процеса на идентифициране и избор на деца работим в тясно сътрудничество с училищата – учители, класни ръководители, директор, както и с Регионалния инспекторат по образованието – София град (РИОС). Това ни подпомага.

Ето как се случва. За да бъдат включени в програмата, най-напред децата биват предлагани от училището (учители, педагогически съветник, класен ръководител, директор). Студентите-ментори не са за слабите и “лоши” ученици, а за деца с високи възможности, които са в труден период и при които помощта на ментора може да допринесе за развитието им. С всяко от децата се определя индивидуална среща-разговор с експертите и координатора на програмата (Николай Божков). Така установяваме потребността на детето от ментор. Проучваме желанията и интересите му, опознаваме характера му. Това ни подпомага да предложим подходящ ментор. Този избор е решаващ момент в работата ни. Оглеждаме и обсъждаме дали менторът и детето могат да създадат работещо отношение един с друг, в помощ на напредъка на детето. Първата среща между ментора и детето винаги се случва в училището. На нея присъстват координаторът, менторът и детето. В началото се случва да присъства и учител или напр. педагогически съветник, близък до детето. Това често е важно в случаите на срещи с деца от началните класове, които повече се притесняват. След запознанството, двойката студент-ментор – дете продължава работата си без присъствието на други възрастни. Двойката сама определя времето на следващите си срещи при спазване на условието за тяхната регулярност и еднаква продължителност. Двойките се срещат два пъти седмично за по два астрономически часа.

Координаторът на програмата се запознава с родителите на децата, с които ще се работи и взема тяхното писмено съгласие детето им да участва в програмата. Изяснява ролята на ментора в процеса на развитие на тяхното дете. Тя бива обяснена и разграничена от ролята на “частен учител”. Менторът е знаещ и по-опитен човек, един по-възрастен приятел на детето.

Началото на менторския процес е ново и вълнуващо преживяване за детето. Личното отношение, вниманието и помощта, които получава от студента-ментор, който понякога е от различна социална и културна среда, запознанството и появата на нови неща и желанието положението му да се промени, създават вълнение. Подобно вълнение преживява и студентът-ментор.

Раздялата с детето е друг сложен момент в менторския процес. Симетричността на чувствата, които детето изпитва в началото на създаване на отношения с ментора, ще съпътства и раздялата с него. Раздялата се проявява силно и в преживяванията на ментора. В процеса на раздяла е необходимо да се подходи с внимание и по начин, който да не остави или повтори у детето чувство за изоставяне. Макар съпътстван от тъга, известно разочарование и липса, процесът на раздяла е необходим и важен етап от израстването на всеки човек. Раздялата е нужно да се назове и преживее. Контактът с детето след нея, би имал различен неформален регламент. В супервизията работим по темата раздяла.

Децата се променят в процеса на работа ни с тях. Започват по нов начин да възприемат себе си и това как светът ги вижда. Регулярността и повторението на времето на срещите, за които вече стана дума, са в голяма помощ на работата. Те са част от рамката, в която мислим и поместваме работата си с децата. Наблюденията ни показват, че децата подобряват успеваемостта си в училище, повишават и възстановяват интереса си към училищния живот. Стават по-спокойни, по-любопитни към света, повишават спонтанността и способността си да вземат решения в различни ситуации. Започват да се изразяват по-добре. Развиват по-голяма самостоятелност, заздравяват връзките си с училищната и семейната среда, повишават самочувствието и самооценката си, свързват се по-сполучливо с връстниците си, стават по-осъзнати и отговорни. Сблъскваме се и с много трудни случаи на деца и млади хора, които, въпреки усилията ни, се възползват минимално или дори никак от менторството и работата ни с тях.

Правим срещи с училищния персонал и родителите. Опитваме да създадем чувство за свързаност и отговорност у всички системи, в които младият човек участва в процеса на израстването си. Част от усилието на менторството е да изведем децата и младежите от анонимност, да подкрепим функционирането и включеността им в общността и социума. В срещите с родителите и училищния персонал се стремим да създадем неформална мрежа от хора, които са ангажирани и имат отношение към работата ни с децата. Подпомогаме ги в споделянето, взаимната подкрепа, търсенето на общи решения. Учим се от тях.

Някъде там навярно стои и желанието ни да възстановим собственото си чувство за справедливост и равен достъп до образователни възможности на ученици с различен произход, образователна и социална проблематика. Случва се нещата да са отчайващи и демотивиращи. Тогава опитваме отново. Търсим подход за разрешаване на отношенията и намиране на ново решение. В други случаи лесно успяваме да изградим чувство за споделеност и солидарност между семейството, училищната институция и себе си.

Срещите с учителите, директора, първите и текущите срещи с родителите прави координаторът. Правим и групови срещи на родителите. Срещите с родителите често са трудни и понякога се осуетяват. В тези случаи опитваме отново. Не се отказваме. Събирането на родителската група на децата, с които работим остава едно от най-трудните неща в работата ни. Често родителите потвърждават и по-късно не идват на среща. Не ги обвиняваме. Опитваме да ги разберем. Мислим и търсим причината. После пробваме отново да направим среща, в по-малка група.

Тя дава устои и сигурност. Без нея процесът на менторство би бил невъзможен и навярно би се разпаднал. Супервизорът (Давид Иерохам) е дълбок и разбиращ. Тълкува и трансформира реалността в нови значения и ни дава полезна обратна връзка. Супервизията е групова за всички студенти-ментори, които работят в едни и същ момент на програмата. Случва се регулярно и следва работния процес. В нея поемаме и подкрепяме справянето със сложни лични преживявания на студентите-ментори, свързани с работата им с децата и изграждаме личностен капацитет у тях за професионално справяне в ситуации, които изискват тълкуване и подкрепа за справяне. Създаваме траен интерес у студентите-ментори към сложна и важна социална кауза, каквато е рискът от отпадане от училище, и ги въвличаме в търсенето на решения.

В работата си на първо място сме и оставаме хора. Въздействаме чрез способи и подходи, извличани от реални житейски ситуации и нужди от живота на участващите. Това прави работата достъпна и естествена за децата. Търсим ресурса на групата – на децата, на студентите-ментори, на учителите, на родителите, на институциите НБУ и РИОС, като изоморфна на цялата система и с най-значим потенциал за трайна интервенция. През динамиката на всяка една от горните групи изследваме и се досещаме за динамиката в останалите. Така тълкуванията и намесите ни в реалността са по-сполучливи.

Подхождаме индивидуално към нуждите на всяко дете и насочваме вниманието си към най-застрашените. Опитваме да сме подкрепящи и фино настройващи се към потребностите и цялостно подпомагане на личността на детето. Отношението във всяка двойка студент-ментор – дете е уникално и неповторимо. Разбираме го така и го пазим такова.

Намесата ни е по-трайна и с по-въздействаща, защото се случва през професионално подкрепяните, приятелски отношения между обучени млади пълнолетни хора и децата. Преживяването на това отношение оставя завинаги отпечатък в живота на детето и на студента. Правим съпричастни и въвличаме в общия процес родителите и други значими за децата възрастни от разширеното семейство и училището.

Подходът ни предполага естественост (отношенията са основани на принципите на приятелство и взаимопомощ), устойчивост (двете групи – децата в риск от отпадане и студентите, ще съществуват в бъдеще, ще имат нужда една от друга и биха могли да се допълват) и естетизация на работата ни (решаване на социален проблем чрез използване на най-пълноценното познато от човешките взаимоотношения и общуване).

Подходът ни се основава на естествени човешки отношения. Така постигаме по-голяма чувствителност и съпричастност между различните участващи системи и хора при решаване на проблема отпадане от училище. Подпомагаме родителите и семействата за реално осъзнаване на риска и последиците от отпадане на тяхното дете. Ангажираме ги в решаването му.

Правим и публични дискусии. Темите извличаме отчасти от процеса, отчасти чрез наблюдение и анализ на ситуацията, в която живеем и процесите в образованието във връзка с темата на отпадане. В тях събираме широк кръг от хора от различни професии, социални прослойки и с различни разбирания. За времето на проекта направихме четири. Публикуваме ги в интернет, за да намират още по-широк отзвук.

Администраторът (Николай Нейков) е опитен. Не се отчайва от огромния обем отчетни документи, многото хора, от които трябва да се очаква да бъдат прецизни в отчитането си и дребните разходи, които трябва да бъдат описвани. Прави нещата с желание и разбиране. Търпелив е. Разбира и харесва каузата ни. Хубаво е да имате такъв човек на своя страна. Kазва, че „… менторската програма е най-хубавият проект, който в Червената къща сме правили…“. Студентите-ментори съучастват и допринасят при администрирането. Длъжни са да описват съдържателно работата си в протоколи и водят свой финансов отчет за направените разходи при работата си с детето.

В това начинание си партнираме с НБУ и с РИОС. НБУ подпомага процеса на избор на студенти и популяризира програмата сред тях и сред преподавателите като възможност за стаж. РИОС ни подпомагат при идентификацията и избора на училища, с които да работим, както и при идентифицирането на деца в риск от отпадане от училище.

Не знаем дали така свършва историята на този опит или оттук-нататък започва нова. Сигурно е, че може да се разказва още за менторството и енергията за това не свършва точно тук. Тук обаче спираме, за да оставим повече пространство за преживяванията на децата и студентите-ментори и за още от този процес.

Цветелина Йосифова

Повече за работата с деца в риск може да прочетете тук и тук.