*Текстът е публикуван в Marginalia на 26 юни 2018 година.
Децата на Павилион 19[1]
Павилион 19 е отворен за всички деца и млади хора обитаващи Женския пазар в София. Така беше измислен и създаден – за децата и младите хора, за техните семейства. Идеята възникна в пика на бежанско-мигрантската вълна. [2]
Започнахме[3][4] с вълнение, внимание и ентусиазъм, убедени в смисъла да бъдем на разположение на хора, които са в беда и преход, попаднали в страната ни и на това място като по случайност. Виждахме ги стоящи като на перона на една разпределителна гара.
Като подготвяхме първото място, в което се помещаваше Павилионът, което отне четири пълни денонощия на Невена и мен, започнахме постепенно да опознаваме пазара и неговите потайности. През огромната стъклена витрина обърната в западна посока към улица „Самуил“ и близкия магазин на Била наблюдавахме изгревите и залезите, дните и нощите. Изпълнени с възхита от простотата на нещата и отношенията на пазара, започнахме, още докато майсторим „декора“ на помещението, да приемаме първите спонтанни посетители на Павилиона.
Децата на Павилион 19[1]
Павилион 19 е отворен за всички деца и млади хора обитаващи Женския пазар в София. Така беше измислен и създаден – за децата и младите хора, за техните семейства. Идеята възникна в пика на бежанско-мигрантската вълна. [2]
Започнахме[3][4] с вълнение, внимание и ентусиазъм, убедени в смисъла да бъдем на разположение на хора, които са в беда и преход, попаднали в страната ни и на това място като по случайност. Виждахме ги стоящи като на перона на една разпределителна гара.
Като подготвяхме първото място, в което се помещаваше Павилионът, което отне четири пълни денонощия на Невена и мен, започнахме постепенно да опознаваме пазара и неговите потайности. През огромната стъклена витрина обърната в западна посока към улица „Самуил“ и близкия магазин на Била наблюдавахме изгревите и залезите, дните и нощите. Изпълнени с възхита от простотата на нещата и отношенията на пазара, започнахме, още докато майсторим „декора“ на помещението, да приемаме първите спонтанни посетители на Павилиона.
Най-първо при нас дойде един мъж на средна възраст, родом от Родопите, който още с влизането си се представи като баща на трима сина. Той свиреше на сас, който носеше навсякъде и винаги със себе си. Питахме се защо ли реши да се представи така. Синовете, като че ли да защитят представянето му, се появиха по-късно същия ден, докато той още беше при нас. Три много различни момчета – на около 7, 10 и 12 години, за които нашият посетител твърдеше, че са все негови, а те не отрекоха. Изглеждаха забележителна братска компания. Зарадвахме им се. Бяха първите деца от пазара – светлооко русо момче, деликатно и изчезващо като сянка от притеснение всеки път когато някой го погледне в очите, струваше ни се 6-7 годишно, седеше с баща си заслушано в особената мелодия. Друго мургаво, едро момче, със забележително упорство отстояващо себе си – на всеки въпрос или реплика, струваше ни се 10-11 годишно, трудно задържаше вниманието си и винаги имаше идеи какво друго могат да правят заедно. И третото, тичащо постоянно момче – спортно, слабо, по-високо от другите две, бързо като светкавица, което ту се появяваше във витрината, казваше нещо малко и после изчезваше. Едвам улавяхме смисъла на думите, който се разпръскваше наоколо и се разбиваше в стъклото на витрината. То ни изглеждаше най-голямо от трите. Бащата беше спокоен. Посвири, свиреше интересно, мелодията – протяжна, тъжна и много дълбока, като че извличаше не от инструмента, а от някаква своя вътрешна реалност, която никой друг освен него не познава. Попита „Какво ще правите тук?“. Отговорихме „Като сега, ще се събираме, ще си говорим и ще свирим, ако решим, ще правим театър, ще се опитваме да разбираме неща, ще говорим за чувства…“. Тогава все още не знаехме колко ще се лутаме докато разберем кое е най-доброто и подходящо, което трябва да правим с децата, и колко сложно ще е понякога да го правим…
Следващият ни спонтанен посетител беше местен бездомник, на който кашоните ни направиха веднага силно впечатление. Веднъж съзрял ги, очите му не ги изпуснаха от внимание нито за миг. Все едно бяха основните действащи лица на нашата сцена, за които той трябва да внимава и следи действието. Сред тях имаше един особено голям. Попита дали може да свърши нещо за нас, за да му подарим кашона. Навярно щяхме да му го подарим и без това, но решихме, че това е добро и справедливо предложение. Приехме. Така той сглоби един от фотьойлите. Беше много добър в завинтването на дълбоките, дълги винтове. Говорихме, пихме заедно кафе, малко по-късно чай и го почерпихме със сандвич. През следващите дни той отново наминаваше и все помагаше с нещо. Беше едър, сръчен и добродушен човек, често с объркани мисли. Разговорите с нас като да го успокояваха.
Идваха всякакви местни хора. Беше се разчуло за новото място. Една решителна жена – главен готвач в близкия ресторант, момче от магазина за пластмасови домашни потреби, възрастна жена, която надникна и по свой начин ‘ни благослови’. Всички някак тържествено ни приветстваха, любопитстваха за нас, като че ли искаха да се погрижат, да разберат дали сме добре и да ни съдействат с нещо. Интересуваха се кои сме и какво ще правим. Оставаха понякога озадачени и замислени от отговорите, които давахме и които биваха различни, всеки от предишния. Така с Невена експериментирахме начини да изразим намеренията си. На тръгване посетителите най-често заключаваха, че явно ще е нещо интересно… Здравко – станахме истински приятели с времето – от отсрещния магазин за спортни дрехи и обувки, ни помогна да окачим прозрачните пердета върху стените и ни въведе в нравите и маниерите на пазарското общество. Нощната охрана на пазара дойде, както се полага през нощта, и след кратък оглед заключи „Аха, значи това място ще е театър. Театър в стая. Разбрахме.“ Изречението за театъра ни разсмя искрено и зарадва. Тяхната енергия помогна на нас да не се откажем и да прекараме още няколко часа в работа по мястото през тази нощ. Казахме си: „Значи се разбира. На прав път сме…“. Сприятелихме се. Охраната всеки път ни разказваше някои страшни нощни пазарски истории… Помним ги и досега и знаем, че са част от пазарската митология… Грънчарят отсреща, който можеше да е както 80-, така и над 90-годишен, ни услужи със специална отвертка, „за да си свършите работа“… Той също изчезваше и се появяваше… Понякога го нямаше с дни. Тревожехме се. После ролетката на работилницата му отново се отваряше и ние се успокоявахме. С него имахме забележителни разговори и винаги връщахме инструментите, с които ни услужваше.
Идваха всякакви местни хора. Беше се разчуло за новото място. Една решителна жена – главен готвач в близкия ресторант, момче от магазина за пластмасови домашни потреби, възрастна жена, която надникна и по свой начин ‘ни благослови’. Всички някак тържествено ни приветстваха, любопитстваха за нас, като че ли искаха да се погрижат, да разберат дали сме добре и да ни съдействат с нещо. Интересуваха се кои сме и какво ще правим. Оставаха понякога озадачени и замислени от отговорите, които давахме и които биваха различни, всеки от предишния. Така с Невена експериментирахме начини да изразим намеренията си. На тръгване посетителите най-често заключаваха, че явно ще е нещо интересно… Здравко – станахме истински приятели с времето – от отсрещния магазин за спортни дрехи и обувки, ни помогна да окачим прозрачните пердета върху стените и ни въведе в нравите и маниерите на пазарското общество. Нощната охрана на пазара дойде, както се полага през нощта, и след кратък оглед заключи „Аха, значи това място ще е театър. Театър в стая. Разбрахме.“ Изречението за театъра ни разсмя искрено и зарадва. Тяхната енергия помогна на нас да не се откажем и да прекараме още няколко часа в работа по мястото през тази нощ. Казахме си: „Значи се разбира. На прав път сме…“. Сприятелихме се. Охраната всеки път ни разказваше някои страшни нощни пазарски истории… Помним ги и досега и знаем, че са част от пазарската митология… Грънчарят отсреща, който можеше да е както 80-, така и над 90-годишен, ни услужи със специална отвертка, „за да си свършите работа“… Той също изчезваше и се появяваше… Понякога го нямаше с дни. Тревожехме се. После ролетката на работилницата му отново се отваряше и ние се успокоявахме. С него имахме забележителни разговори и винаги връщахме инструментите, с които ни услужваше.
Не зная дали разказът дотук е успял да придаде поне малка част от опиянението и хипнотичното чувство на омая в началото… Дано.
Така започва тази наша пазарска история.
Мигрантите и бежанците, или хората, които ни се привиждаха като такива, притичваха бързо, най-често по двойки или в малки групи, от посоката на Била, по отсрещния на нашето място тротоар, на път за другаде, дори не се оглеждаха във витрината ни. Наблюдавахме ги най-често през стъклена витрина на Павилиона като на импровизиран телевизионен екран. Правеше впечатление, че вървят много бързо, на пресекулки, прибрани и икономични в движенията и телата си, без да обръщат поглед настрани – като че ли никога и при никакви обстоятелства, за да не са окаже, че нещо отклонява погледа им, и те се отклоняват от пътя си… Виждахме призори големи групи млади мъже, най-често в друга част на пазара, понякога, рядко семейства, с тъжни сведени погледи и някакво видимо примирение в тялото. Виждахме и редици от такива мъже проверявани рано сутрин или късно вечер от полицията – все така тъжни и решителни едновременно. Като че ли изтърпяващи времето в очакване, преместване и тръгване за другаде. Посещаваха ни много рядко. Като че ли само при големи кризи – измръзнало семейство с 4-годишен син, на което предстоеше да прекара трета нощ на открито, хора търсещи спешна медицинска и дентална помощ, хора, които, макар объркани, биваха достатъчно смели, за да попитат някой непознат за нещо… В тази и други ситуации мисълта за собствените ни децата, все още на подобна и близка възраст, ни правеше трескави, много емоционално въвличащи се и често ни обезкуражаваше. Езикът, на който говореха, биваше смесица от нещо, което те наричаха ту английски, ту немски. Понякога език липсваше. Разбирахме се.
Така започва тази наша пазарска история.
Мигрантите и бежанците, или хората, които ни се привиждаха като такива, притичваха бързо, най-често по двойки или в малки групи, от посоката на Била, по отсрещния на нашето място тротоар, на път за другаде, дори не се оглеждаха във витрината ни. Наблюдавахме ги най-често през стъклена витрина на Павилиона като на импровизиран телевизионен екран. Правеше впечатление, че вървят много бързо, на пресекулки, прибрани и икономични в движенията и телата си, без да обръщат поглед настрани – като че ли никога и при никакви обстоятелства, за да не са окаже, че нещо отклонява погледа им, и те се отклоняват от пътя си… Виждахме призори големи групи млади мъже, най-често в друга част на пазара, понякога, рядко семейства, с тъжни сведени погледи и някакво видимо примирение в тялото. Виждахме и редици от такива мъже проверявани рано сутрин или късно вечер от полицията – все така тъжни и решителни едновременно. Като че ли изтърпяващи времето в очакване, преместване и тръгване за другаде. Посещаваха ни много рядко. Като че ли само при големи кризи – измръзнало семейство с 4-годишен син, на което предстоеше да прекара трета нощ на открито, хора търсещи спешна медицинска и дентална помощ, хора, които, макар объркани, биваха достатъчно смели, за да попитат някой непознат за нещо… В тази и други ситуации мисълта за собствените ни децата, все още на подобна и близка възраст, ни правеше трескави, много емоционално въвличащи се и често ни обезкуражаваше. Езикът, на който говореха, биваше смесица от нещо, което те наричаха ту английски, ту немски. Понякога език липсваше. Разбирахме се.
Нарекохме мястото павилион заради многото значения, които думата носи и асоциациите – привиждаха ни се все изящни, които предизвиква в ума. Във визуалните изкуства павилионът е специално място, пространството за представяне, свързваме го с простота, светлина и съвършенство на формите. В театъра павилионът може да бъде много неща – зад кулисите или на сцената. Веднъж на сцената, павилионът дава акцент, придава нов смисъл или именно в него бива създаван и се помества част от най-значимия смисъл. Павилион е и мястото където се продават различни неща. Преди години в училищата ни имаше „павилиони за закуски“. Номерът, числото 19, дойде от означението на помещението – в самото сърце на пазара, което ползвахме в началото. После, около година по-късно, като трябваше да се преместим на булевард „Христо Ботев“[5], много тъгувахме и не ни се преместваше. започнахме да казваме когато обясняваме на хората къде се местим „на самия ръб на пазара, но трябва да пресечете булеварда“. Запазихме числото-номер на Павилиона като важно означаващо, не искахме да променяме името му току-така, без причина. Може би вярвахме, че рано или късно ще се завърнем отново в сърцето на пазара. Намирахме номера за важен – заради символичното му значение за децата, нас и хората от пазара, които ни бяха подали ръка. Където и да (се наложи да) отидем, идеята и тази работа ще се наричат по този начин, да значи за децата в тяхното въображение и мечти. Благодарни сме, че пазарската управа в лицето на Драгомир Димитров[6]***** е подкрепяща, отзивчива и съпричастна към идеите и работата ни.
Женският пазар винаги изпълва въображението ни с някакво особено вълнение. Едно специално място в града – пълно със забележителни истории като от „1001 нощ“, с надежда за по-добър живот, с характерни потайности, със сдържани въздишки и предихания и винаги потопено в някак неизменна пъстрота, която прави посетителите да се усмихват и поспират. Пазарът дава препитание и подслонява много хора. В района му живеят различни поколения мигранти – от дошлите наскоро до живеещите вече десетилетия там, и много местни хора.
Първоначалната представа за работата ни в Павилиона беше свързана с преминаващите – хората от чакалнята и перона на разпределителната гара – в очакване на следващата дестинация. Случи се обаче друго. При нас започнаха да идват предимно деца и младежи от пазара. Най-много сред посетителите ни са децата от малцинствен произход – роми, турци, деца на вътрешни и външни мигранти, също и деца с български произход, деца на приходящи търговци на селскостопанска продукция от страната и др. – живеещи или чието ежедневие минава в района на пазара. На пазара пристигат хора от всички краища на страната в търсене на поминък и препитание. Именно за тях пазарът е знак на надеждата. Безработицата сред тези групи е висока, ниската степен на образованост е често явление, икономическото положение – критично. Прави впечатление, че тези деца не посещават редовно училище. Много от тях реално отпадат от образователната система. Често са без реална родителска подкрепа и контрол, живеят в лоши битови условия и от скоро след раждането си прекарват по-голяма част от деня на открито в групи на връстници и по-големи деца, който напомнят млади улични банди. Така, в допълнение, тези млади обитатели на пазара биват изложени на всички рискове, които улицата на големия град крие – от ранен достъп до наркотици и наркотични вещества, през трафик на хора, до риск от сексуални посегателства и злоупотреби – вътре в семействата и в по-широката общностна група. Понякога най-възрастното дете в семейството отрано е принудено да се превърне в глава на „семейството на децата“ и да се грижи за тях по начина, по който му е възможно. По улиците на Женския пазар могат да бъдат видени цели кланове деца и младежи – от пеленачета до 16-17 годишни, движещи се в група и грижещи се едно за друго. С тези прекрасни деца и младежи – обитателите на Женския пазар – реално има нужда да се извършва ежедневна и системна работа.
В зависимост от възрастта им се стремим да работим[7] в няколко ателиета: – театър, драма и психодрама; – създаване на разкази през скулптури, – за социални умения, – за творческо писане, и – за четене и писане. Правим драматизации, рисуваме, гледаме хубави филми и после ги обсъждаме. Изкуствата и креативните подходи са много подходящ посредник при работа с деца. Идеята ни е да опитаме да свържем текста на децата – като преживявания, реч, чувства, мисли, трудности и пр., да го направим значещ и да им го върнем като тълкуване и разговор с някой възрастен в наше лице, който знае. По този начин техният глас и те самите биват вписани в културата. На възрастните в Павилион 19 предоставяме информация, индивидуални, семейни срещи, психо-социални консултации и групова работа.
Текстът продължава в следващия брой…
[1] Павилион 19: място за игра е начинание на Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“ (Фондация „Гъливер клиринг хауз“) в партньорство с Гьоте-институт България, за работа сместни и мигрантски общности на Женския пазар в София. Мястото е за работа с деца и млади хора и техните семейства чрез изкуство, култура и психо–социална подкрепа.
Павилион 19 следва съвместно организирания през ноември 2015 година от Червената къща и Гьоте-институт България Форум за култура „Състояние бежанец: Хора между времето и пространството” посветен на мигрантската вълна и възможността за значими социални интервенции чрез изкуства и култура. Във форума се включиха 111 човека – представители на държавни и общински институции, артисти, писатели, журналисти, психолози, психотерапевти, социални работници, занимаващи се с темата за бежанците, както и 22-ма бежанци от РПЦ „Военна рампа“ в очакване на статут.
В момента когато този текст се роди, Павилион 19: място за игра работи с финансовата подкрепа на Програма „Европа 2018“ на Столична община в помещение предоставено от „Пазари „Възраждане“ ЕАД в партньорство с Гьоте-институт България и СО Район „Възраждане“.
Пилотната фаза на проекта през 2016-2017 се осъществи в партньорство с Гьоте–институт България и неговия директор Енцио Вецел. Партньор е и СО Район „Възраждане“. Проектът спечели финансоватаподкрепа на Програма „Европа 2016“ на Столичната община, а без разбирането и подкрепата на Малина Едрева, приятел и съмишленик в културните и социални експерименти, Павилион 19 едва ли би се случил. Партньор е и Telus International.
Към Павилион 19 работят студенти-доброволци от Магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на Нов български университет.
[3]В Павилион 19 ежедневно с децата работи екип от консултанти – Александрина Алексова, Ангелина Рангелова, Невена Борисова, Николай Божков, Цветелина Господинова, Юлиана Сайска-Павлова. Те са артисти, психолози, психотерапевти, психодрама-терапевти, педагози, социални работници. Хора, които имат познания за човешката психология, групата и общността. Повече за тях ще научите във втора част на този текст.
[5] В момента Павилион 19 се намира на бул. „Христо Ботев“ 111, София 1303.
[6] Драгомир Димитров – Директор на „Пазари „Възраждане“ ЕАД.
[7] В Павилион 19 ежедневно с децата работи екип от консултанти – Александрина Алексова, Ангелина Рангелова, Невена Борисова, Николай Божков, Цветелина Господинова, Юлиана Сайска-Павлова. Те са артисти, психолози, психотерапевти, психодрама-терапевти, педагози, социални работници.
Повече за тях ще научите във втора част на разговора за Павилион 19
В зависимост от възрастта им се стремим да работим[7] в няколко ателиета: – театър, драма и психодрама; – създаване на разкази през скулптури, – за социални умения, – за творческо писане, и – за четене и писане. Правим драматизации, рисуваме, гледаме хубави филми и после ги обсъждаме. Изкуствата и креативните подходи са много подходящ посредник при работа с деца. Идеята ни е да опитаме да свържем текста на децата – като преживявания, реч, чувства, мисли, трудности и пр., да го направим значещ и да им го върнем като тълкуване и разговор с някой възрастен в наше лице, който знае. По този начин техният глас и те самите биват вписани в културата. На възрастните в Павилион 19 предоставяме информация, индивидуални, семейни срещи, психо-социални консултации и групова работа.
Текстът продължава в следващия брой…
[1] Павилион 19: място за игра е начинание на Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“ (Фондация „Гъливер клиринг хауз“) в партньорство с Гьоте-институт България, за работа сместни и мигрантски общности на Женския пазар в София. Мястото е за работа с деца и млади хора и техните семейства чрез изкуство, култура и психо–социална подкрепа.
Павилион 19 следва съвместно организирания през ноември 2015 година от Червената къща и Гьоте-институт България Форум за култура „Състояние бежанец: Хора между времето и пространството” посветен на мигрантската вълна и възможността за значими социални интервенции чрез изкуства и култура. Във форума се включиха 111 човека – представители на държавни и общински институции, артисти, писатели, журналисти, психолози, психотерапевти, социални работници, занимаващи се с темата за бежанците, както и 22-ма бежанци от РПЦ „Военна рампа“ в очакване на статут.
В момента когато този текст се роди, Павилион 19: място за игра работи с финансовата подкрепа на Програма „Европа 2018“ на Столична община в помещение предоставено от „Пазари „Възраждане“ ЕАД в партньорство с Гьоте-институт България и СО Район „Възраждане“.
Пилотната фаза на проекта през 2016-2017 се осъществи в партньорство с Гьоте–институт България и неговия директор Енцио Вецел. Партньор е и СО Район „Възраждане“. Проектът спечели финансоватаподкрепа на Програма „Европа 2016“ на Столичната община, а без разбирането и подкрепата на Малина Едрева, приятел и съмишленик в културните и социални експерименти, Павилион 19 едва ли би се случил. Партньор е и Telus International.
Към Павилион 19 работят студенти-доброволци от Магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на Нов български университет.
[3]В Павилион 19 ежедневно с децата работи екип от консултанти – Александрина Алексова, Ангелина Рангелова, Невена Борисова, Николай Божков, Цветелина Господинова, Юлиана Сайска-Павлова. Те са артисти, психолози, психотерапевти, психодрама-терапевти, педагози, социални работници. Хора, които имат познания за човешката психология, групата и общността. Повече за тях ще научите във втора част на този текст.
[5] В момента Павилион 19 се намира на бул. „Христо Ботев“ 111, София 1303.
[6] Драгомир Димитров – Директор на „Пазари „Възраждане“ ЕАД.
[7] В Павилион 19 ежедневно с децата работи екип от консултанти – Александрина Алексова, Ангелина Рангелова, Невена Борисова, Николай Божков, Цветелина Господинова, Юлиана Сайска-Павлова. Те са артисти, психолози, психотерапевти, психодрама-терапевти, педагози, социални работници.
Повече за тях ще научите във втора част на разговора за Павилион 19