*Текстът e публикуван във вестник „Капитал“ на 12 декември 2007 година. Автор: Цветелина Йосифова
Благотворителна история с отворен край. Или за изкуството като по-добрата храна за децата от домовете
Случаят „Могилино“ стана повод обществото ни да заговори някак по-открито за необходимостта от спешна гражданска намеса и радикална промяна в начина, по който държавата се грижи за своите (чужди) деца. Те, веднъж изоставени от своите родители, се превръщат в като че постоянни обитатели на поовехтелите, запуснати и често забравени от всички ни места-сгради. Тъжни места, на които често в продължение на много време не се случва нищо особено или различно извън рутина на прилагането на дневния ред. Тези странни малки обитатели, станали преждевременно възрастни, са причината да пиша този текст.
Един филм на Би Би Си и дългогодишното упорство на група неправителствени организации стана повод обществото ни най-после да признае пред себе си за съществуването на тези места, да ги забележи и може би… да се ангажира. Този път държавата също направи някакъв опит да покаже ангажираност. Малко несръчно, несъразмерно показно и скривайки истинските си чувства… В това филмът на Би Би Си успя. У нас като че ли все още има рудиментарен рефлекс чуждите филми, неща, думи да получават по-голям отзвук и да задвижват по-успешно различни иначе съвсем наши, вътрешни процеси. И този път този механизъм проработи. Може би заради някакъв неизживян все още комплекс на обществото ни вярваме, че вероятно другите ни познават по-добре и знаят неща, които остават недостъпни за нас. Фактите, които филмът показа, са страшни, толкова, че няма аргументи, с които да им бъде възразено или те отречени. Факти, заради които един социален министър би следвало да подаде оставка, а държавата да бъде съдена. Често се случва да се учудвам колко по-гласовита и в крайна сметка по-ефективна може да е намесата на една чужда медия, отколкото усилията и опитите, които правим самите ние, колкото новаторски и смели да са те, но към които медиите и държавата ни остават предпазливо замислени и нереагиращи, потънали в съмнението на незнаещия… Всъщност днес трябваше да мисля за благотворителността. Но някак се оказа, че тези две теми за мен се свързаха. По благотворителността и нейните проявления съдим за това доколко едно общество е развито, доколко е успяло да се „установи“. У нас все се изкушаваме да сравняваме нашето общество с другите. Често търсим сравнението, за да се убедим, че нещо не ни достига, и с някакъв мистичен, носталгичен копнеж пожелаваме това недостигащо да ни се случи и на нас. Казват, че е добре да даваш една десета от онова, което ти принадлежи, на другите като теб, които се нуждаят. Не знам кой е правилният начин? Не знам и дали има правилен начин да мислим благотворителността… Благотворителността е може би онова, което сме способни за направим ние за другите или заедно с тях.
Професионалните ми интереси и желанието за откриване на истинския смисъл на онова, което правя, за пръв път преди години ме отведоха в същите тези социални домове за изоставени деца. Тогавашната ми способност да виждам и разсъждавам за нещата беше като че ли най-силно оцветена от желанието да преживявам и показвам изкуството, което оставаше извън официалните ни сцени. Често когато ме питаха какво искам да постигна, се чувах да казвам, че искам да направя off сцената официална. В тогавашната реалност голяма група млади артисти се изразяваха именно на тази въображаема off сцена. Този избор беше въпрос на индивидуално „политическо“ решение и отговаряше на въпроса как мислим себе си и към какво принадлежим. Начин на живот. Култура. Смисълът на off днес е различен. Тук обаче се иска да остана по-дълго в темата за социалните домове и връзката ми с тях и малко да я поизследвам. Парадоксално или не, тогавашният ми мотив за търсене на истинския смисъл обвърза трайно група артисти, може би маргинални в начина си на живот и желанието за свободно изразяване, с децата – обитатели на социалните домове, маргинализирани в начина си на живот и живеещи свободно. Струваше ми се като една възможна среща. Така започна тази история за мен… Мислех също, че най-очевидният начин да бъдеш полезен и да „твориш блага“ е като разбираш желанията на другите и откриваш начин те да станат реалност.
Любовта към изкуството и любопитството да узнаем повече за живота на тези други от нас обитатели стана водещият ни мотив. Всичко започна много просто. Искахме да се сприятелим и да правим нещо заедно. Търсехме начин да превърнем изкуството в това нещо, което може да ни свърже, да помогне на нас и децата да се изразим и да разберем нови неща за себе си. Опитът за „проникване“ в социалната институция отне много време. И до днес не знаем дали е станало. Всъщност на пръв поглед нещата за нас започнаха да се случват веднага, но след известна дистанция във времето виждахме, че институцията остава непромокаема, твърда, нечувствителна и неспособна да отрази нашите желания. Продължихме да опитваме… Струваше ни се важно да не се отказваме. Така нечувствително институцията се отнася и до днес към своите обитатели. Места, в които идеята за грижа се изчерпва изцяло и до дъно с обгрижването на физическите нужди на децата, до степента и с вниманието, на които е способна далече стоящата сурова държава майка. Система, в която духовният ред е нарушен и засега липсва онзи, който може да го възстанови. Места, които не се интересуват от друго освен от собственото си (физическо) оцеляване. Когато говорим за тази никога незарастваща наша обществена язва, каквато са социалните домове за деца, за възрастни, за психично болни… (списъкът е дълъг), винаги има момент, в който изпитваме чувството, че за това вече е говорено и се знае, толкова е очевидно, нещата се променят… Оказва се обаче, че грешим. Нещата не се променят. В опита за среща с институцията неотменно оставаме с чувството за неудовлетворение, за някаква „грешка“ в системата, която преживяваме. Може би е нужно да измислим нова, по-съвършена и безгрешна система…?
Нашата работа с децата чрез изкуствата продължава и до днес. Сега я виждаме по-цялостно и като че ли познаваме истинското й предназначение. Правим го все със същото това намерение – да опитаме да променим нещо и така символично да дадем своята една десета притежание на другите като нас, които се нуждаят.
Повече по темата за работа с деца през изкуствата четете в текста с истории от Павилион 19 и разговора с екипа на Павилион 19.
Благотворителна история с отворен край. Или за изкуството като по-добрата храна за децата от домовете
Случаят „Могилино“ стана повод обществото ни да заговори някак по-открито за необходимостта от спешна гражданска намеса и радикална промяна в начина, по който държавата се грижи за своите (чужди) деца. Те, веднъж изоставени от своите родители, се превръщат в като че постоянни обитатели на поовехтелите, запуснати и често забравени от всички ни места-сгради. Тъжни места, на които често в продължение на много време не се случва нищо особено или различно извън рутина на прилагането на дневния ред. Тези странни малки обитатели, станали преждевременно възрастни, са причината да пиша този текст.
Един филм на Би Би Си и дългогодишното упорство на група неправителствени организации стана повод обществото ни най-после да признае пред себе си за съществуването на тези места, да ги забележи и може би… да се ангажира. Този път държавата също направи някакъв опит да покаже ангажираност. Малко несръчно, несъразмерно показно и скривайки истинските си чувства… В това филмът на Би Би Си успя. У нас като че ли все още има рудиментарен рефлекс чуждите филми, неща, думи да получават по-голям отзвук и да задвижват по-успешно различни иначе съвсем наши, вътрешни процеси. И този път този механизъм проработи. Може би заради някакъв неизживян все още комплекс на обществото ни вярваме, че вероятно другите ни познават по-добре и знаят неща, които остават недостъпни за нас. Фактите, които филмът показа, са страшни, толкова, че няма аргументи, с които да им бъде възразено или те отречени. Факти, заради които един социален министър би следвало да подаде оставка, а държавата да бъде съдена. Често се случва да се учудвам колко по-гласовита и в крайна сметка по-ефективна може да е намесата на една чужда медия, отколкото усилията и опитите, които правим самите ние, колкото новаторски и смели да са те, но към които медиите и държавата ни остават предпазливо замислени и нереагиращи, потънали в съмнението на незнаещия… Всъщност днес трябваше да мисля за благотворителността. Но някак се оказа, че тези две теми за мен се свързаха. По благотворителността и нейните проявления съдим за това доколко едно общество е развито, доколко е успяло да се „установи“. У нас все се изкушаваме да сравняваме нашето общество с другите. Често търсим сравнението, за да се убедим, че нещо не ни достига, и с някакъв мистичен, носталгичен копнеж пожелаваме това недостигащо да ни се случи и на нас. Казват, че е добре да даваш една десета от онова, което ти принадлежи, на другите като теб, които се нуждаят. Не знам кой е правилният начин? Не знам и дали има правилен начин да мислим благотворителността… Благотворителността е може би онова, което сме способни за направим ние за другите или заедно с тях.
Професионалните ми интереси и желанието за откриване на истинския смисъл на онова, което правя, за пръв път преди години ме отведоха в същите тези социални домове за изоставени деца. Тогавашната ми способност да виждам и разсъждавам за нещата беше като че ли най-силно оцветена от желанието да преживявам и показвам изкуството, което оставаше извън официалните ни сцени. Често когато ме питаха какво искам да постигна, се чувах да казвам, че искам да направя off сцената официална. В тогавашната реалност голяма група млади артисти се изразяваха именно на тази въображаема off сцена. Този избор беше въпрос на индивидуално „политическо“ решение и отговаряше на въпроса как мислим себе си и към какво принадлежим. Начин на живот. Култура. Смисълът на off днес е различен. Тук обаче се иска да остана по-дълго в темата за социалните домове и връзката ми с тях и малко да я поизследвам. Парадоксално или не, тогавашният ми мотив за търсене на истинския смисъл обвърза трайно група артисти, може би маргинални в начина си на живот и желанието за свободно изразяване, с децата – обитатели на социалните домове, маргинализирани в начина си на живот и живеещи свободно. Струваше ми се като една възможна среща. Така започна тази история за мен… Мислех също, че най-очевидният начин да бъдеш полезен и да „твориш блага“ е като разбираш желанията на другите и откриваш начин те да станат реалност.
Любовта към изкуството и любопитството да узнаем повече за живота на тези други от нас обитатели стана водещият ни мотив. Всичко започна много просто. Искахме да се сприятелим и да правим нещо заедно. Търсехме начин да превърнем изкуството в това нещо, което може да ни свърже, да помогне на нас и децата да се изразим и да разберем нови неща за себе си. Опитът за „проникване“ в социалната институция отне много време. И до днес не знаем дали е станало. Всъщност на пръв поглед нещата за нас започнаха да се случват веднага, но след известна дистанция във времето виждахме, че институцията остава непромокаема, твърда, нечувствителна и неспособна да отрази нашите желания. Продължихме да опитваме… Струваше ни се важно да не се отказваме. Така нечувствително институцията се отнася и до днес към своите обитатели. Места, в които идеята за грижа се изчерпва изцяло и до дъно с обгрижването на физическите нужди на децата, до степента и с вниманието, на които е способна далече стоящата сурова държава майка. Система, в която духовният ред е нарушен и засега липсва онзи, който може да го възстанови. Места, които не се интересуват от друго освен от собственото си (физическо) оцеляване. Когато говорим за тази никога незарастваща наша обществена язва, каквато са социалните домове за деца, за възрастни, за психично болни… (списъкът е дълъг), винаги има момент, в който изпитваме чувството, че за това вече е говорено и се знае, толкова е очевидно, нещата се променят… Оказва се обаче, че грешим. Нещата не се променят. В опита за среща с институцията неотменно оставаме с чувството за неудовлетворение, за някаква „грешка“ в системата, която преживяваме. Може би е нужно да измислим нова, по-съвършена и безгрешна система…?
Нашата работа с децата чрез изкуствата продължава и до днес. Сега я виждаме по-цялостно и като че ли познаваме истинското й предназначение. Правим го все със същото това намерение – да опитаме да променим нещо и така символично да дадем своята една десета притежание на другите като нас, които се нуждаят.
Повече по темата за работа с деца през изкуствата четете в текста с истории от Павилион 19 и разговора с екипа на Павилион 19.