Споделяме откъс от новата книга "Зигмунд Фройд: Техниката на психоанализата", съвместно издание на Българското общество по психоанализа и групова анализа и Издателска къща "Критика и хуманизъм".
Конструкциите в анализата[1]
(стр. 255-260 от: З. Фройд, „Техниката на психоанализата“, С., 2023, превод Елица Цигорийна)
I.
Има един особено заслужил изследовател, когото винаги съм ценял високо поради това, че се отнасяше добросъвестно към психоанализата във време, в което всички останали бяха захвърлили това си задължение. Но дори и той веднъж направи особено оскърбително и несправедливо изказване за аналитичната ни техника. Той заяви, че предоставяйки тълкуванията си на пациента, ние постъпваме с него на известния с лошата си слава принцип Heads I win, tails you lose[2]. Т.е. ако пациентът се съгласи с нас, значи, че сме прави; ако ни противоречи, това е знак за съпротива, следователно пак сме прави. По този начин ние все сме прави спрямо бедния безпомощен човек, когото анализираме, и то без значение как той посреща претенциите ни. Фактът, че когато пациент ни казва „не“, това като цяло не е определящо, за да отхвърлим тълкуванията си като неправилни, разкрива същността на техниката ни – разкритие, което се оказа добре дошло за много противници на анализата. Следователно си струва да представим в детайли как по време на психоаналитичното лечение оценяваме „да“-тата и „не“-тата на пациента, т.е. изразите на неговото съгласие и възражение. От нещата, които защитавам тук, практикуващите аналитици, естествено, няма да научат нищо, което вече не знаят.
Както е известно, целта на аналитичната работа е да отвежда пациента до снемане на изтласкванията (разбирани в най-широк смисъл), придружаващи ранното му развитие, за да могат те да се заместят с реакции, съответстващи на състояние на психична зрялост. За тази цел пациентът трябва да си припомня определени преживявания и предизвиканите от тези преживявания афективни пориви, понастоящем забравени от него. Знаем, че актуалните му симптоми и задръжки са следствия от подобен тип изтласквания, т.е. заместители са на забравеното. Какви са предоставяните от пациента материали, които можем да оползотворяваме така, че да го водим по пътя на възстановяване на изгубените спомени? Те са най-разнообразни. Фрагменти от изгубени спомени има в несравнимите по стойност съновидения, макар и по правило всички фактори, които съучастват за образуването на съновидение, сериозно да изопачават тези фрагменти. Хрумванията, които пациентът произвежда, ако се оставя на „свободните асоциации“, ни позволяват да откриваме намеци за изтласкани преживявания, деривати на потиснати афективни пориви и реакции срещу тези пориви. Най-сетне, намеци за повторения на афект, включен към изтласканото, откриваме във всякакви важни и маловажни действия, които пациентът извършва извън и вътре в аналитичната ситуация. Опитът ни показа, че преносът, който се произвежда в отношението към аналитика, е особено подходящ, за да благоприятства завръщането на подобен тип афективни връзки. Всичко гореизброено е, така да се каже, суров материал, от който аналитикът следва да произвежда желаната картина.
Желаната картина е картина на забравените години от живота на пациента, благонадеждна и пълна във всеки съществен аспект. Тук обаче е редно да си припомним, че аналитичната работа се състои от два напълно различни дяла, че действието се разгръща на две отделни сцени, че работата се върши от двама човека, всеки от които е натоварен със своя задача. За миг можем да се запитаме защо до този момент не сме обръщали изрично внимание на този факт; веднага си отговаряме, че с това не сме укривали нищо от никого, че става дума за широко известен факт, който, така да се каже, се разбира от само себе си; факт, който сега имаме повод да подчертаем, както и да оценим собствената му стойност. Всички знаем, че анализантът трябва да бъде отвеждан до припомняне на нещо от онова, което е преживявал и изтласквал, и че динамичните условия на този процес са толкова интересни, че изтикват на заден план другата част от работата – тази на самия аналитик. Аналитикът нито е преживял, нито е изтласкал материала, за който става въпрос; негова задача не може да е да си припомня. Каква тогава е задачата му? Той трябва да отгатва, или казано по-точно – да конструира – забравеното въз основа на знаците, които то е оставяло след себе си. Как, кога и с какви пояснения аналитикът съобщава конструкциите на анализанта са все неща, които произвеждат свръзката между двете части на аналитичната работа, между дела на аналитика и този на анализанта.
Работата по конструиране, или ако предпочитате – по реконструиране, в голяма степен се припокрива с работата на археолога, който изкопава някое разрушено и заровено средище на живот, някаква постройка от миналото. Всъщност двете са съвсем идентични с тази разлика, че аналитикът работи при по-добри условия и с повече помощен материал, най-малкото поради това (а може би и по други причини), че той се труди над нещо живо, а не над разрушен обект. Точно както археологът възстановява стените на сградата от съхранените останки от зидове, определя броя и позицията на колоните от вдлъбнатините по пода, възпроизвежда някогашните стенни орнаменти и рисунки от изнамерени сред развалините останки, така и аналитикът извлича заключения от отломки от спомени, от асоциации и активни проявления на анализанта. И на аналитика, и на археолога безспорно се полага правото да извършват реконструкции чрез допълвания и сглобки на съхранените остатъци. Някои от трудностите и източниците на грешки също са идентични за двата случая. Както е известно, една от най-деликатните задачи на археолога е определянето на относителната възраст на находката; когато обект се изравя от определен земен слой, често остава да се прецени дали той в действителност принадлежи към този слой или е попаднал по-надълбоко вследствие на по-късни трусове. Лесно е да отгатнем кои са аналогичните питания, възникващи при аналитичните конструкции.
Вече споменахме, че аналитикът работи при по-благоприятни условия от археолога, тъй като разполага с материал, който няма еквивалент в археологическите разкопки: например повторения на реакции, произхождащи от ранните времена на живота на пациента, както и всякакъв друг материал, препращащ към тези повторения с посредничеството на преноса. Освен това да не забравяме, че археологът си има работа с разрушени обекти; големи и важни части от тези обекти са били напълно изгубени вследствие на механични сили, пожари и грабежи. Няма усилие, способно да изнамери тези части така, че те да се сглобят със съхранените остатъци. В тези случаи единственият път е реконструкцията, която поради това често пъти не може да отиде отвъд определено равнище на вероятност. Нещата стоят по друг начин с психичните обекти, чиято предистория аналитикът желае да възстановява. В анализата редовно се случва това, което с археологическия обект може да се случи само в щастливи изключения, както е с Помпей и гробницата на Тутанкамон. Всичко съществено се пази, дори това, което изглежда напълно забравено, продължава да е налично някъде и под някаква форма, то просто е затрупано, станало е недостъпно за индивида и той не може да разполага с него. Както се знае, съвсем легитимно е да се съмняваме дали психичните образувания изобщо подлежат на пълно унищожение. Въпросът е единствено дали аналитичната техника съумява да извади заровеното в неговата цялост. На това изключително преимущество на аналитичната техника противостоят само две обстоятелства: първо, психичните обекти са несравнимо по-сложни от материалните обекти на археолозите и второ, ние никога не знаем достатъчно за онова, което ще открием, тъй като в интимната му структура винаги се крие изобилие от тайни. Сравняването на двата типа работа приключва с основната разлика между тях, а именно – в археологията реконструкцията е цел и край на усилията, докато в анализата конструкцията е само предварителна работа.
…
[1] „Konstruktionen in der Analyse“, 1937; преводът е по изданието: S. Freud, Gesammelte Werke, 16, 43-56; бел. пр.
[2] Ези – аз печеля, тура – ти губиш. През 1954 г. американският психиатър Джоузеф Уортис публикува „Фрагменти от една анализа с Фройд“, където описва кратката си лична анализа с Фройд, състояла се през 1934 г., около три години преди публикуването на настоящата статия. В мемоарите си Уортис свидетелства за диалог между Фройд и английския лекар и изследовател на човешката сексуалност Хавлок Елис, в който Елис отправя към Фройд същата реплика и възражения. Вж. текста в настоящото издание „Относно предисторията на аналитична та техника“; бел. пр.
Изданието се подпомага финансово от Национален фонд „Култура“ в рамките на проект „Едногодишен грант 2022“.
Книгата може да закупите тук.
Конструкциите в анализата[1]
(стр. 255-260 от: З. Фройд, „Техниката на психоанализата“, С., 2023, превод Елица Цигорийна)
I.
Има един особено заслужил изследовател, когото винаги съм ценял високо поради това, че се отнасяше добросъвестно към психоанализата във време, в което всички останали бяха захвърлили това си задължение. Но дори и той веднъж направи особено оскърбително и несправедливо изказване за аналитичната ни техника. Той заяви, че предоставяйки тълкуванията си на пациента, ние постъпваме с него на известния с лошата си слава принцип Heads I win, tails you lose[2]. Т.е. ако пациентът се съгласи с нас, значи, че сме прави; ако ни противоречи, това е знак за съпротива, следователно пак сме прави. По този начин ние все сме прави спрямо бедния безпомощен човек, когото анализираме, и то без значение как той посреща претенциите ни. Фактът, че когато пациент ни казва „не“, това като цяло не е определящо, за да отхвърлим тълкуванията си като неправилни, разкрива същността на техниката ни – разкритие, което се оказа добре дошло за много противници на анализата. Следователно си струва да представим в детайли как по време на психоаналитичното лечение оценяваме „да“-тата и „не“-тата на пациента, т.е. изразите на неговото съгласие и възражение. От нещата, които защитавам тук, практикуващите аналитици, естествено, няма да научат нищо, което вече не знаят.
Както е известно, целта на аналитичната работа е да отвежда пациента до снемане на изтласкванията (разбирани в най-широк смисъл), придружаващи ранното му развитие, за да могат те да се заместят с реакции, съответстващи на състояние на психична зрялост. За тази цел пациентът трябва да си припомня определени преживявания и предизвиканите от тези преживявания афективни пориви, понастоящем забравени от него. Знаем, че актуалните му симптоми и задръжки са следствия от подобен тип изтласквания, т.е. заместители са на забравеното. Какви са предоставяните от пациента материали, които можем да оползотворяваме така, че да го водим по пътя на възстановяване на изгубените спомени? Те са най-разнообразни. Фрагменти от изгубени спомени има в несравнимите по стойност съновидения, макар и по правило всички фактори, които съучастват за образуването на съновидение, сериозно да изопачават тези фрагменти. Хрумванията, които пациентът произвежда, ако се оставя на „свободните асоциации“, ни позволяват да откриваме намеци за изтласкани преживявания, деривати на потиснати афективни пориви и реакции срещу тези пориви. Най-сетне, намеци за повторения на афект, включен към изтласканото, откриваме във всякакви важни и маловажни действия, които пациентът извършва извън и вътре в аналитичната ситуация. Опитът ни показа, че преносът, който се произвежда в отношението към аналитика, е особено подходящ, за да благоприятства завръщането на подобен тип афективни връзки. Всичко гореизброено е, така да се каже, суров материал, от който аналитикът следва да произвежда желаната картина.
Желаната картина е картина на забравените години от живота на пациента, благонадеждна и пълна във всеки съществен аспект. Тук обаче е редно да си припомним, че аналитичната работа се състои от два напълно различни дяла, че действието се разгръща на две отделни сцени, че работата се върши от двама човека, всеки от които е натоварен със своя задача. За миг можем да се запитаме защо до този момент не сме обръщали изрично внимание на този факт; веднага си отговаряме, че с това не сме укривали нищо от никого, че става дума за широко известен факт, който, така да се каже, се разбира от само себе си; факт, който сега имаме повод да подчертаем, както и да оценим собствената му стойност. Всички знаем, че анализантът трябва да бъде отвеждан до припомняне на нещо от онова, което е преживявал и изтласквал, и че динамичните условия на този процес са толкова интересни, че изтикват на заден план другата част от работата – тази на самия аналитик. Аналитикът нито е преживял, нито е изтласкал материала, за който става въпрос; негова задача не може да е да си припомня. Каква тогава е задачата му? Той трябва да отгатва, или казано по-точно – да конструира – забравеното въз основа на знаците, които то е оставяло след себе си. Как, кога и с какви пояснения аналитикът съобщава конструкциите на анализанта са все неща, които произвеждат свръзката между двете части на аналитичната работа, между дела на аналитика и този на анализанта.
Работата по конструиране, или ако предпочитате – по реконструиране, в голяма степен се припокрива с работата на археолога, който изкопава някое разрушено и заровено средище на живот, някаква постройка от миналото. Всъщност двете са съвсем идентични с тази разлика, че аналитикът работи при по-добри условия и с повече помощен материал, най-малкото поради това (а може би и по други причини), че той се труди над нещо живо, а не над разрушен обект. Точно както археологът възстановява стените на сградата от съхранените останки от зидове, определя броя и позицията на колоните от вдлъбнатините по пода, възпроизвежда някогашните стенни орнаменти и рисунки от изнамерени сред развалините останки, така и аналитикът извлича заключения от отломки от спомени, от асоциации и активни проявления на анализанта. И на аналитика, и на археолога безспорно се полага правото да извършват реконструкции чрез допълвания и сглобки на съхранените остатъци. Някои от трудностите и източниците на грешки също са идентични за двата случая. Както е известно, една от най-деликатните задачи на археолога е определянето на относителната възраст на находката; когато обект се изравя от определен земен слой, често остава да се прецени дали той в действителност принадлежи към този слой или е попаднал по-надълбоко вследствие на по-късни трусове. Лесно е да отгатнем кои са аналогичните питания, възникващи при аналитичните конструкции.
Вече споменахме, че аналитикът работи при по-благоприятни условия от археолога, тъй като разполага с материал, който няма еквивалент в археологическите разкопки: например повторения на реакции, произхождащи от ранните времена на живота на пациента, както и всякакъв друг материал, препращащ към тези повторения с посредничеството на преноса. Освен това да не забравяме, че археологът си има работа с разрушени обекти; големи и важни части от тези обекти са били напълно изгубени вследствие на механични сили, пожари и грабежи. Няма усилие, способно да изнамери тези части така, че те да се сглобят със съхранените остатъци. В тези случаи единственият път е реконструкцията, която поради това често пъти не може да отиде отвъд определено равнище на вероятност. Нещата стоят по друг начин с психичните обекти, чиято предистория аналитикът желае да възстановява. В анализата редовно се случва това, което с археологическия обект може да се случи само в щастливи изключения, както е с Помпей и гробницата на Тутанкамон. Всичко съществено се пази, дори това, което изглежда напълно забравено, продължава да е налично някъде и под някаква форма, то просто е затрупано, станало е недостъпно за индивида и той не може да разполага с него. Както се знае, съвсем легитимно е да се съмняваме дали психичните образувания изобщо подлежат на пълно унищожение. Въпросът е единствено дали аналитичната техника съумява да извади заровеното в неговата цялост. На това изключително преимущество на аналитичната техника противостоят само две обстоятелства: първо, психичните обекти са несравнимо по-сложни от материалните обекти на археолозите и второ, ние никога не знаем достатъчно за онова, което ще открием, тъй като в интимната му структура винаги се крие изобилие от тайни. Сравняването на двата типа работа приключва с основната разлика между тях, а именно – в археологията реконструкцията е цел и край на усилията, докато в анализата конструкцията е само предварителна работа.
…
[1] „Konstruktionen in der Analyse“, 1937; преводът е по изданието: S. Freud, Gesammelte Werke, 16, 43-56; бел. пр.
[2] Ези – аз печеля, тура – ти губиш. През 1954 г. американският психиатър Джоузеф Уортис публикува „Фрагменти от една анализа с Фройд“, където описва кратката си лична анализа с Фройд, състояла се през 1934 г., около три години преди публикуването на настоящата статия. В мемоарите си Уортис свидетелства за диалог между Фройд и английския лекар и изследовател на човешката сексуалност Хавлок Елис, в който Елис отправя към Фройд същата реплика и възражения. Вж. текста в настоящото издание „Относно предисторията на аналитична та техника“; бел. пр.
Изданието се подпомага финансово от Национален фонд „Култура“ в рамките на проект „Едногодишен грант 2022“.
Книгата може да закупите тук.