Марианна Георгиева: Параноята е много талантлива писателка

– Нека уточним, че още само изучавам тези неща, но от практиката като анализатор на групови процеси в публичното пространство съм все още далеч, а и, честно казано, далечно е и желанието ми за подобен тип говорене. Това не е от лошо чувство, а по-скоро от опасението, че анализът на една група, особено литературна, може да ме провокира да кажа големи глупости, неща, които са разцепени между представите ми за това кое е добро и кое не, и да дам оценки, които не могат обективно да обхванат дори съвременната, настояща ситуация на българското писане. Все пак мога да отбележа, че груповата анализа преди всичко се концентрира върху това да наблюдава живия организъм, съставен от множество гласове, множество животи, които саморефлектират като индивидуалности и рефлектират в цялост. Това може да се оприличи на някакво електричество, което означава, че докато има живи гласове, ние можем да се надяваме на светлина, от една страна, а от друга – да се пазим от токов удар. Ето по този начин и жизнеността на литературния живот в България може да бъде разглеждана – винаги в единност, винаги в цялост – ако има гласове, които се заглушават и не могат да се чуят, ако има доминантно лесни сюжети и провинциални в най-лошия смисъл на тази дума употреби на конкурси, налагане на имена на автори, маргинализиране на други, това означава, че групата страда от сърдечна недостатъчност и се спасява, като изтласква по-агресивните си, фашизоидни импулси към тези, които по-трудно може да приеме. И тогава те започват да говорят регресно, порочно, често много талантливо, но параноята е много талантлива писателка, затова нещата, поне за мен и поне засега, са неясни и парадоксални. Освен това обаче, една група никога не е константа, тя може да се разпадне и да се изгради наново или да се измени и да стане нова самата тя. Мисля, че именно тази потенция в момента може и дава вдъхновение на хората. Не приемам разделението на млади, стари, нови, пост-, мост и така нататък, защото това отново разцепва емоционално и дори визуално картината, която, в крайна сметка, е изградена от всички. Затова мисля, че вдъхновението не тече по коловозите на егенетата ни, а по-скоро е съотносимо със способността ни да мечтаем. Ние знаем как много писатели (сега наум ми идват само Достоевски, Боланьо, Музил, но историята изобилства с примери) написват най-величествените неща на живота си в последните си години, може би по това дори бихме могли да познаем идването на смъртта понякога… но това свръхсътворяване не е само опит за компенсация на умирането, а и пример за това, че човек носи в себе си потенцията да променя света, както и групата, към която принадлежи. Защото гласовете, които се чуват – от чиклита до високата литература, са все песните и писъците на едно и също тяло. (В литературата това е много видно, когато се направи функционален анализ на един автор и произведението му – авторите говорят за епохите си, но и времето говори през хората.) И тялото говори, може да се чуе, а този шанс, дори от просто любопитство, не бива да се изпуска, защото съдържа в себе си самодиагнозата и самопознанието за лечение. Само който боледува, знае цялата истина за болестта и възможността за нейното изцеление. Но мисля, че не през мен са казани тези неща. И затова може би не знам отговора, или пък ако го знам, ще трябва време, за да го разкажа.

– Във връзка с болеенето мога да кажа, че винаги има един аспект, който е свързан с много, много дълбоко несъзнавано самонаслаждение от болестта. От една страна, си ужасен, страдаш и се разпадаш, но, от друга, някъде на светлинни години от реалността, която се налага да изтърпяваш ден за ден, се самонаслаждаваш и го правиш дори това да те убива. Затова аз не съм сигурна, че съм стигнала до този етап, в който да мога да се лиша от удоволствието, което ми носи “болната душа на света”, не съм сигурна, че писането е израз на самолечение, понякога то може би иска да издаде именно тази “вторична полза от болестта”, за която казах. То е като че ли тази неволна улика, която престъпникът оставя с надеждата да го намерят и накажат… Но това е така все пак само от една страна, от друга – този, който иска да го намерят и накажат, е много по-здрав и много по-способен на творчески живот от онзи, който не оставя след себе си никакви следи. Това вече означава, че не си способен да дадеш нищо и следователно носиш в себе си смъртта. Сега ще дам малко грандомански пример, но спонтанно се сетих за Селинджър, който се е забутал накрай света, но въпреки това е оставил наследство, което най-добре са разбрали именно няколко убийци. Значи може би самият той е преживял тази депривация, успял е да я рефлектира и после тези нещастни хора са се свързали с него чрез “Спасителят в ръжта”. Те не са се вдъхновили от написаното от него, разбира се, просто са носили в себе си същия самотен текст и прочитайки Селинджър, са намерили думи за страданието си. Е, аз се надявам, че тръгвайки от едно подобно състояние, постепенно трансформирам себе си през срещата – множеството срещи, в които виждам как някой е дал слово и плът на това, което аз не мога да изкажа. Затова се чете, затова се срещат хора, дори затова се пие по кръчми или се посещават стадиони и се правят сбивания… Тези неща лекуват повече от стерилните университетски стаички или йога центровете. Затова аз лично изпитвам пристрастие и любов към моите собствени избори да се образовам, учейки творческо писане, психодрама, психоанализа – те (разбира се, основополагащ е въпросът кой ги преподава) дават шанс да оживеят в нас тези, които ни убиват, и дори – тези осъдени наши страни – да проговорят. И като проговорят – те знаят и какво да си предпишат и как да го постигнат. Въпросът е да се стигне дотам, без някой да те цензурира, наказва или използва меркантилно. Затова образованието е много важно, както и интуицията на какво да се посветиш.

– Може би това, което със сигурност преживях като опит, е, на първо място, ужасът да напишеш нещо и да го покажеш някому. Когато написах първата си книга (бях леко принудена да го направя, в най-добрия смисъл на тази дума), се сблъсках с дълбочината на изначалното недоверие и песимизъм, които явно съм изградила, защото след като натиснах send и изпратих ръкописа на първата си книга “Длъжникът”, загасих всички лампи вкъщи и стоях в тъмното, имайки чувството, че ще настъпи краят на света. От днешна гледна точка си давам сметка, че в този акт има дълбока надежда, както и че това е въпрос не само на талант да боравиш с думите, не само на среща – да намериш подходящия кореспондент в смисъл на този, който ще получи твоето литературно послание, ами и на шанс – защото понякога не се случва така, че тази първа надежда да бъде утвърдена. Но всеки има интуиция и трябва да я слуша по отношение на това кого и за какво иска да попита. Била съм свидетел на това как утвърден писател обяснява колко е трудно, ако се наложи да каже на някого, че текстът му не става. Аз, без да имам подобен менторски опит, също съм се питала – дали е редно и как трябва да се постъпи, ако една литературна заявка не отговаря на някакви критерии. Но все пак мисля, че първоначалните опити трябва да се утвърждават, а след това, ако посоката е грешна, това ще си проличи, а може дори с лош текст да получиш шанса да изразиш себе си – по лош начин, но лош ли е начинът, който все пак съществува. Затова донякъде ми харесва фактът, че ние имаме малка литературна сцена, изградена от лични отношения – те са много, много ценни, когато позволяват на хората да говорят помежду си като приятели и да запазят жив екзистенциално важния въпрос – “да ме има ли или не”; или, още по-добре, “да бъда или да не бъда”. Защото с първите си текстове, според мен, човек пита именно това. Всъщност, и с вторите и с третите, макар и по по-рафиниран и зрял начин.

Понеже първата ми книга е в проза, а втората – с поезия, успях да направя разликата в това да пишеш по единия и по другия начин. Начинът е един и същ, от една страна, но, от друга, усещането за време, което ти дава поезията, е много близо до това, което се казва за несъзнаваното – в несъзнаваното времето го няма или поне не по този начин, по който ние като крайни същества сме принудени да го преживяваме. Според мен, добрата проза се пише именно от хората, които знаят нещо за времето – пак този пример с последните книги на велики писатели – те са били такива и защото времето е много важно и много различно, когато съществото започва да усеща, че умира. Поезията може спокойно да си живее без времето, тя концентрира в себе си всичко и се устремява директно към вечността – там, откъдето сме произлезли. Затова, според мен, и в несъзнаваното няма време, но това вече е мое лично мнение, то ме отпраща към метафизични теми, които сега е по-добре да не подхващам.

– Донякъде вече ви отговорих, тъй като за мен най-голямото предизвикателство на този етап е темата за времето, поставена в съответната форма. Това е така, защото имам мое лично време, което тече по определен начин в мен, усещам го и искам да намеря форма, която да съответства на него. Но има и обективното време, това, което ние измерваме в минути, часове, години и което понякога се разминава много с моето лично/субективно време. По същия начин стои за мен и темата за поезията и формата на стихотворението – никак не е въпросът в това дали ще избереш да има ритъм, рими и дори образи една поезия, което ще я уподоби много на проза, но въпреки това няма да я направи такава. В интервю Милан Кундера обяснява как добрата форма на романа е нещо като циклична форма – тя постепенно затваря сюжета от една голяма тема към една по-концентрирана и конструкцията на герои-сюжети и време си я представям като водовъртеж. Аз обаче смятам, че абсолютно същото нещо човек може да направи с поезията, стига да създаде и разположи стихотворенията или поемите (най-хубаво като че ли би се получило с цикъл от дълги поеми) концептуално. Ето защо, за мен не това е голямото предизвикателство – постигането или преследването на някаква специфична сюжетна композиция. Предизвикателство за мен е да се поддам на времето и да го оставя да съществува, но това означава да изляза от поетическата форма. Защото в поезията времето е като в несъзнаването – то или не съществува, или в едно по-трансцендентно настроение можем да кажем, че е вечно. Прозата е за скромните и умни хора, които успяват да преодолеят страха от факта, че един ден те и всички, които обичат, умират.

– „Свободно поетическо общество” има свой интересен живот, който е започнал отдавна и се е видоизменил през годините. Извън фактологичната история, за него мога да кажа, че е създадено с идеята да даде независимо и свободно литературно поле, което да може да откроява текстове, които иначе не биха били подкрепени поради специфичната културната политика на нашата литературна (а и не само) сцена. Исторически, то е създадено в началото на 1990 г. – на самия сайт, в раздел “Архив”, са качени някои броеве на списанията “Мост” и “Глас”. Аз знам, че вие ме питате за сайта “Свободно поетическо общество”, но негов фундамент е именно това “Свободно поетическо общество”, което описвам в исторически план и което като издателство е преследвало същите цели – на независима и подкрепяща свободна територия. В контекста на първия ви въпрос също се сещам да добавя, че от днешна гледна точка, „Свободно поетическо общество” функционира на базата на този фундамент. Подготовката на броевете, изборът на теми, автори, материали и изобщо цялото му съществуване е решение на редакторския екип, който също може да се види в пълен състав на сайта. Мога да споделя, че ние не сме си поставили за цел да отразяваме събитийно културната сцена в България, от време на време и това се е случвало, но не актуалността е заложена в нашите идеи като водеща. По-скоро ни се иска това да е едно достатъчно добро поле за предлагане на литературни текстове, критически анализи, политически коментари, авангардистки репортажи, което да може да има свой собствен, независим живот и да работи за идеята, че надежда за “добрия вкус” винаги ще има.

– Аз съм учила творческо писане, но не това ме е накарало да пиша. Изучаването на една такава дисциплина обаче може да даде много добър контекст, както и да разшири културното поле, при това взаимно – както на този, който се обучава, така и на този, който преподава. За мен това е много ключово да се разбере, защото университетската среда намирам за много корумпирана по отношение на темата за авторитета и властта – като комунистически монументи в отделните факултети стоят определени фигури и те не са диалогични, а едва ли не тотални в своето присъствие. А всъщност, една среда се обогатява тогава, когато многото различни се срещнат. Ако цялата ти система се крепи на няколко подобни монумента (монументите си стоят, само личностите, които ги изпълват, се сменят), то следва, че и самото пре-даване на знание е под същия знак. А обучението е взаимен процес – то е отвъд думите, в съзнанието, че ние сме ценни един за друг и в един смисъл на разтегнатото време можем да видим себе си и като предаващи, и като приемащи.

Въпросите зададе Марин Бодаков

Повече за международната обучитална програма по психоанализа и групова анализа може да откриете тук.