*Текстът е публикуван в Българско списание по Психология, брой 1-4, 2016 година. Снимка – Цветелина Белутова.
Психотерапията – между клиничната практика и политиката
Цветелина Йосифова
Този текст проблематизира връзката на психотерапията – като клинична практика и вътрешно присъщ живот на терапевтичния процес, с организационните структури, институциите и политиката – като натиск отвън. Доколко тези динамики биха могли реално да съжителстват? За кого и какво е това пространство? Успяваме ли да постигнем баланс? Кой създава институциите? Могат ли институциите да се хуманизират? Къде попада и разполагаме личния си опит и практика на психотерапевти? Къде мислим и разполагаме пациентите? Има ли нужда клиничната практика на институциите от психотерапията?
По-нататък разполагането на мисли в този текст търси основание най-вече в собствения ми опит и контекста у нас и няма за цел да прави изчерпателно изследване на темата. Той също така опитва да изследва индивидуалното през наблюдението и неизбежно опирайки се на разсъждения за конкретна динамика в две големи групи – професионалната общностна група и голямата обществена група.
Зададените въпроси са много. Текстът оставя някои от тях без отговор. Тези отговори ще бъдат търсени в следващи текстове. Ще има читатели, които биха оспорили или изцяло отрекли смисъла на този текст като плод на субективността на преживяването на автора. Ще им дадем възможност да се чувстват прави. Този текст е за всички – за разбиращите и отхвърлящите, за способните да слушат и чуват и снизхождащите, за обичащите и мразещите.
Темата за политиката, политическото и психотерапията стана отново актуална за мен – по нов и различен, активен и ангажиращ ме лично начин – заради текущата политическа ситуация в страната[1]. Тази ситуация силно ме вълнува и въвлича като човек и гражданин. Повод за написването на текста е V-тата Национална конференция по психотерапия[2] на Българската асоциация по психотерапия, във връзка с форума със същото заглавие[3], който тогава водих. И в двата случая става дума за наблюдения и разсъждения върху живота на голямата група и връзката с клиничната практика като индивидуално, интимно и лично преживяване.
Темата – така формулирана от мен за представяне по време на национална конференция по психотерапия – навярно индиректно свързвам и с подновените през последните няколко години опити на професионалната ни общност за обединение около необходимостта от надобщностен регламент и подготовката на проектозакон за психотерапията[4] у нас, в създаването на който имам водещо участие заедно с колеги от Българското общество по психоанализа и групова анализа (www.groupanalysis-bg.org) и Българската асоциация по психотерапия (www.psychotherapy-bg.org).
Политиката и политическото
При подготовката за участието си в конференцията мислех политическото[5] изцяло външно, отделено и като че ли противоположно на клиничната практика. Може би като една чуждост, необходимо „зло”, един външен враг, от който следва да страним и на който да се опитваме да не придаваме значение, и към който само в крайни случаи на необходимост предпазливо да се съотнасяме. Гледна точка, която сега мога да сравня със съзнателно обричане на интелектуално изгнаничество и социална самота.
В допълнение се налага да направя уговорка, че написването на този текст се забави във времето, на няколко пъти. Забавянето като че ли спомогна той да стане по-личен. Все още търся обяснението и причината за забавянето – в личното и(ли) в политическото, в любовта и(ли) в омразата, в привличането и съучастието и(ли) в тънкото удобство на наблюдателя.
Навярно съвсем не без значение е фактът, че във време, когато сцената на живота – безапелационно ярка и категорична, за пореден път в политическата ни историята през последните 25 години, се премества на улицата – оставането (само) пред белия лист, в удобството на кабинетен размисъл, би било равносилно на отказ от реалността и неучастие.
Психотерапевтичното политическо у нас като че ли остава безцветно, безлико и безгласно – нито ляво, нито дясно, „с всички и за всички”, без собствено мнение и позиция. Дали и за какво всъщност биха служили политиката и политическото в един толкова интимен и затворен за външни наблюдатели и интервенции процес като психотерапевтичния? Повлиява ли социалното интимното и обратно? Може ли като психотерапевти да останем безучастни, без мнение и „по средата” в граждански протести, спрямо които държавата си позволява безчинства? Навярно най-първият въпрос би бил дали подобни на пръв поглед спекулативни мисловни връзки имат изобщо своите основания в реалността.
Така поставени те са на точното място, най-малкото заради начина, по които психотерапевтичният език – неуловим, недоказуем и напълно недостъпен за публичното – повлиява обратното завръщащо свързване на пациента, отново и отново, със социума и публичното.
В книгата си „Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците”[6] (1912-13) Зигмунд Фройд за пръв път прави преход в обекта на изследването си – от индивида и неговия психичен живот към безпокойствата, фантазиите и механизмите на функционирането му в групата и общността. В това свое произведение – основополагащо и със значим принос в много науки като социологията, философията, културологията, антропологията и етнологията и т.н. – Фройд прави сравнения и заявява връзката на психоанализата с културата и хуманитарното знание. Той показва как ограниченията на цивилизацията и културата създават от дивашката орда общност и по-късно общество. Фройд се занимава с групата и се докосва до нейния живот и принципи на функциониране и по-късно в „Психология на масите или анализ на човешкия Аз”[7] (1922). Там чрез изследване на индивида в голямата група – на войската и религията – той като че ли отново търси основания за функционирането на групите, каквито има при индивидите[8], вкл. напр. при проявленията на едиповия комплекс – като сходни на тези, които описва за индивида и неговото развитие.
Социологията, философията и културологията се занимават, индиректно или пряко, по-отдавна с обществената група и тя естествено, като част от действителността, става обект на тяхното изследване. Чрез тези два текста на Фройд психологическият анализ навлиза в сферата на над-личното, социалното и груповите отношенията на индивида. Именно те отварят нова гледна точка и пространство за анализ и дават първоначален интелектуален тласък на психоаналитичното изследване на групите.
По-късно, психотерапевти, изследователи и автори като У. Р. Бион[9], З. Фр. Фукс[10], Дж. Л. Морено[11] и др. продължават практиката и задълбочават клиничното изследване на особеностите на групите по-нататък.
Тук нямаме за цел да се спираме по-подробно на приноса на всеки един от тях. Споменаваме ги по причина, че мисленето за индивида и неговото развитие като неизменна част от групата, дава едно трето измерение на сцената на несъзнаваното, както и доколкото личностите им служат за вдъхновение на автора и дават теоретични основания за някои от разсъжденията по-нататък в този текст.
Клиничната практика
Неизбежно е да се занимаем с особеностите на клиничната практика и процес, най-малкото заради сравнението, което заглавието изисква. Оказва се, че логиката на текста дотук обследва темата дедуктивно. Това, от една страна, спомага да не бъде случайно пропуснато над-личното, социално и политическо, и, от друга страна, като че ли несъзнавано, като в натрапливо повторение, опитва да запази клиничния процес далече и „в тайна” от публичното.
Ако досега поглеждахме през оптиката на голямата група, то сега ще опитаме да го направим през индивидуалната оптика. Ако терапевтичният процес е предназначен да бъде личен, интимен – индивидуален или в група, какво би могло да го направи над-личностен и социален? Как той се свързва с общественото и политическото? Откъде идва желанието да противопоставим едното на другото?
Въпреки опита ми на живеещ активен социален живот „извън клиничната практика” и разбирането ми за психотерапията като принадлежаща на социума и неговата култура, навярно към противопоставяне на политическото и клиничната практика най-първо са ме подбуждали разбирането за поверителност, интелектуална и социална интимност на отношенията терапевт-пациент-група, техният текст и (кон)текст[12]. Тук текста отнасяме към индивидуалното, личното или онова, което остава непоказано и конфиденциално. Контекстът привнася смисъла на над-лично, обществено, социално, а защо не и политическо.
Психотерапевтичната етика постулира терапевтът да се въздържа по всякакъв начин от нахлуване в реалността на пациента, да остане неутрален и дискретен по отношение на съдържанието на текста и преживяванията на пациента във всеки свой по-нататъшен контакт с контекста, от който те произхождат.
Т.е. в психотерапевтичната парадигма има заложен парадокс на отношението – терапевтът е призван да разчита и тълкува текст, в който са заложени следи от човешки взаимоотношения и в социален контекст, които той е длъжен да (за)пази в тайна. (Но нали смисълът на един текст и възможността да го тълкуваме се пораждат именно от взаимоотношенията, поставени в контекст?)
Този парадокс допринася за стремежа към съзнателно откъсване на над-личното, социалното и политическото от интимно преживяване и отказ от свързването му с личното и индивидуалното, каквато връзка търсим тук. Онова, което „спасява” терапевтът от последиците на състоянието му на пълно въздържание е именно способността му да мисли, да има чувства и да преживява през контрапреносната позиция в терапевтичния процес. (Разбирате, че тук по никой начин не оспорваме необходимостта от поверителност и частност на отношенията терапевт-пациент-група.) Именно мисленето като присъща способност на човека, и в допълнение професионално тренирана при терапевта, прави връзката с над-личното, социалното и политическото.
Другата част от тази връзка се осъществява чрез своеобразното обратно завръщане на пациента след края на терапевтичната сесия в контекста, който поражда преживяванията му и в който се разполагат взаимоотношенията му. Това новообразуващо се всеки път отместване на текста и преживяването на пациента и пораждащият се нов смисъл – от личното и индивидуалното към над-личното и публичното – се оказват сложната връзка, която терапевтът като че ли по подразбиране е длъжен да отрича (и (за)пази в тайна) в реалността на своя професионален живот.
Втора възможна подбуда за противопоставянето на политическото и клиничната практика, е известното отчуждение, което човек, а вярвам в т.ч. и всеки добър практик, изпитва към ежедневието на политика и политическото у нас, които стават чест повод за огорчение и като че пречат на работата му. Навярно твърде малко колеги психотерапевти биха определили връзката между клиничната си практика и социалното, публичното, политическото като значеща и определяща. Не по причина на липса на определени политически убеждения, нагласи и предпочитания или неучастие в живота на голямата обществена група, а защото тази сложна връзка е постулирано да остане неназована и (за)пазена в тайна. Последното я прави като че ли изтласкана и неважна в реалността. Тя се проявява през различни симптоми в голямата професионална група. Тази връзка най-често бива означавана през външното, което е чуждо, често атакуващо добрите обекти на групата, недостатъчно сигурно и добро. Външно, което остава в перифериите на нашето желание.
Имайки предвид казаното дотук, в процеса на писане на този текст, приемам над-личното, социалното и политическото – като мисъл, идеи и процеси, произхождащи и свързани с живота на професионалната и на голямата обществена група – естествено присъщи на груповия процес. Този подход вероятно малко ме отклонява от конкретната задача на сравнение и търсене на отговори на поставените в началото въпроси. Това оставям за размисъл на критиците.
Социалното като доминанта
Желанието да се изразявам за политическото във връзка с психотерапията навярно има общо и с често спохождащото ме усещане за невъзможност за разговаряне в голямата професионалната група и чувство за самота. Именно в голямата група на професионалната ни общност психотерапевтът може да научи и разбере много (не)потребни неща и по-рядко да се среща и разговаря.
В професионалната общност бързо става ясно как е поделено психотерапевтичното пространство[13] у нас, какво е „политически коректното” поведение в него, какви са начините да се впишеш с най-малко лични и професионални загуби, за да не бъдеш отхвърлен, отстранен или никога да не бъдеш… Това е първият урок за новопристигнали. После идват следващи уроци. Те са свързани с йерархията, властовите отношения на (генетично наследен) тоталитаризъм, неприкрит сексизъм, подценяване и непризнаване (най-много снизхождане), на едни спрямо други психотерапевтични направления, битките помежду им, кой подход е по-значим или изявен, къде е „правилно” и перспективно да принадлежиш… На следващо място, но само усвоил предишните уроци, психотерапевтът разбира как трябва да замени естествено възникващите у него чувства за благодарност и лоялност с изискването и очакването за професионално доживотна зависимост и духовно робство.
В същата тази професионална общност може добре да се усвои умението как психотерапевтът да остава хладен и непроницаем, когато изпитва чувства; как да е сдържан и лицемерно съгласяващ се, когато иска да се изрази; как да се усмихва на привържениците си или на онези, които би искал да станат негови привърженици, но не и на „опонентите” си; как да мисли и чувства едно, а да говори друго и т.н.
Едно състояние на голямата професионална група на борба и бягство[14], в което искреността, спонтанността и чувствата са като че ли забравени и не се ценят. Не по-малко разумно и добре за психотерапевта е просто да се отучи да чувства. Все „умения”, които хората, с които работим, не биха разбрали за какво точно служат и как така ставаме по-способни да ги разбираме и да им помагаме.
Ако опитаме да погледнем това състояние на голямата професионална група трезво и отстрани, бихме казали, че хората, които се присъединяват към професионалната ни общност, биват подложени на изпитания като за назначение в тайните служби и най-малкото, което се очаква от тях в бъдещата им работа, е да работят с хора… Естествен е въпросът дали и доколко това групово състояние на регресия и драматичен разпад на отношенията е политически и социално наследено и голямата ни професионална групата компулсивно го възпроизвежда или е станало присъщо.
Така нашият (млад) психотерапевт рискува всичко, с което добрата психотерапия се занимава и за което се отнася, да бъде заменено от лицемерен двоен стандарт на тукашното психотерапевтично политическо, който постепенно да подмени и завладее мислите, чувствата и битието му. Психотерапевтът започва да говори език, който не оставя следи, не поражда и не чува смисъла; в ума му се заселват съмненията на безплодна обърканост и той губи способността си за мислене; вътрешната му сцена се изпълва с труповете на убити желания; той остава оплетен в един безкраен и невъзможен копнеж за достигане до състояние на творчество и свързване с другите. Регресът в голямата група оставя груповия идеал сериозно увреден и ненамиращ формата си. Иначе казано, психотерапевтът рискува живота и професията си и, за да оцелее в голямата професионална група, е принуден да започне да се занимава единствено и само със себе си.
Разтърсвана от вътрешните си противоречия, професионалната ни група сама възпроизвежда симптома си и като че ли все още не знае къде да търси причината за него и как после да се справи с нея. Мотивът или обяснението, че така се справяме с безпокойствата в голяма професионална група, с нехуманното лице на нашето психотерапевтично политическо – сътворено от самите нас, не достига, не би обяснил или направил горното по-разбираемо, нито би ни оправдал пред идващите поколения психотерапевти.
Тукашната психотерапията е най-после призвана да напусне удобството на провинциализма, на своето възприето псевдо-отшелничество, гордост и предубеждения към другия и различното, към социалното и „контакта с живота извън кабинета”. Времето за включване и участие е дошло на дневен ред. Иначе маргинализацията на практиката, социалната и интелектуална изолация, характеризиращи професионалното поле днес, грозят и бъдещето му.
Разговарянето в общностната група предполага различна атмосфера. То значи изследователска нагласа, равнопоставеност, възможност да се изразиш, да бъдеш разбран и приет, да бъдеш чут, да получиш подкрепа, когато имаш нужда от такава. Разговарянето изисква пълен и значещ език.
Безспорно тук отново можем да търсим сравнение със случващото се в голямата обществена група, нейните преживявания и симптоми и очевидната невъзможност политическото да се свърже с живота и да стане „лечител” на причината за симптома. Мислим и говорим за социалното като единствено възможно свързващо индивидуалното и политическото. Именно то и неговите проявления определят текста на голямата обществена група.
Езикът като затвор. Езикът като смисъл
Езикът – една достоверна и възприета конвенция за нашето свързване и обмен – парадоксално ни затваря. Ако имахме възможността или направехме избора да не притежаваме език, навярно бихме били по-ентусиазирани и успешни в опитите си за свързване помежду си в тукашната професионална общност. Липсата му би ни направила по-креативни за намиране и изразяване на самите ядра на смисъла. Навярно щяхме по-лесно да се освободим от предубежденията си и да лишим речта си от излишества.
Езикът, отвъд достойнствата си да е носител на нашия най-истинен вътрешен смисъл и изразител на нашия външен човешки стил, е средство за контрол и власт. Той дава възможност на другите да ни описват, обясняват и отхвърлят; той ни свързва, чрез него сме способни да назовем чувствата си, можем да се обясним в любов, да хулим или да се противопоставяме… Езикът ни прави човешки същества и служи като доказателство за способността ни да мислим. Той понякога ни прави ненужно разточителни и все пак никога не успява да изрази най-истинно присъщата ни същност. Езикът ни свързва и ни отделя от групата и общността. Той ни прави да можем да се самоопределяме.
Езикът на психотерапията у нас е в криза. Психотерапевтичното политическо прави езика свое отражение. Така голямата професионална група бива потопена в културата на отлъчването и става негова производна. Интересно и спорно е доколко езикът може да има реверсивно действие по отношение на социалното в голямата група. Най-вероятно, както и при индивидуалното развитие, бихме могли да очакваме той да има известна корективна функция, която обаче, освен, че е следваща, би могла да бъде в сила само ако е наличен процес на развитие.
Психотерапията в (своя политически) контекст
Психотерапията у нас отсъства и не е значим фактор в обществения живот. Тя не представлява решаващ фактор в практиката на болничните заведения и клиниките за психичноболни и не е възприета като необходим водещ подход в процеса на лечение на психичното страдание.
По един изоморфен на случващото се вътре в голямата професионална група начин, психотерапията е обект на културата на отлъчване отвън, от лечебните заведения. Психотерапията обитава живота извън институциите. Тя не прави системно усилие да се самоописва, да отстоява значимостта си и публично да утвърждава своята институционалност.
Днес у нас тя се практикува най-вече в частни кабинети, практики и институти. Психотерапията се явява нещо допълнително и почти вторично за страдащия, до което той, дори да има нужда, все още най-често достига по случайност.
Процесът на отчуждението на психотерапията от онези, за които се отнася и от местата, където също принадлежи и би следвало да се практикува, не е от скоро. Исторически той има своите обяснения, може би най-вече свързани със стремежа на психотерапевтичното образование да се случва извън университетите; с факта, че процесът на психотерапевтично формиране е продължителен, включва дълбинно личностно изследване и изисква посвещаване, различно от това, което се случва в класическото университетско образование.
Друг значим фактор е традиционното преживяване за всемогъщество и доминация на психиатрията и фармакологията при разрешаването на всякаква психологическа проблематика.
Трите професионалните полета – психология, психиатрия и психотерапия – призвани, макар и по различен начин, да се занимават с психичното у човека, все още не познават добре спецификата и границите си. Те често не са склонни да си взаимодействат и сътрудничат. Понякога тяхното съжителство напомня военно положение, друг път наблюдаваме пълно незачитане и пренебрежение към обхвата и сферите на компетентност и начините на работа. Липсва система за насочване. Държавната здравеопазваща система у нас няма отношение към практикуването на психотерапия и не провежда своя политика в това отношение.
Друг значим фактор, за който вече стана дума по-рано, са известна плахост и почти неудобство психотерапията да се заяви като отделна научна дисциплина и самостоятелна свободна професия.
Разнообразни културни и социални практики отвеждат психотерапевтичната практика у нас в места извън болничния контекст – социални домове, общностни, културни центрове и др., където често тя намира навременно и успешно приложение. Без да отричаме уместността и полезността на подобно приложение, е редно да се запитаме дали това е реално постижение на психотерапията и психотерапевтичната практика или постижение на социалното и културата в опит за предефиниране, свързване и оцеляване?
Вместо заключение
Противно на всички оптимитични твърдения по темата, психотерапията у нас е в дълбока вътрешна криза на подмяна на смисъла и същността. Тя върви по утъпкани от други пътеки, без самоописание, себерефлексия и критичен анализ и така остава често неубедителна в публичното си заявяване.
Клиничната психотерапевтична практика остава извън и несвързана с живота на социума, като по този начин се маргинализира, губи територии на професионална компетентност, отчуждава живота от себе си и себе си от хората, за които се отнася.
Голямата професионална група често остава враждебна към новопристигналите, натрапливо възпроизвежда симптомите си, без да е способна да ги регистрира и без да търси причините за тяхното проявление, за да се развива.
Интимното, индивидуалното и личното се свързват с над-личното и политическото през езика, чувствата и преживяванията на пациента и терапевта – заедно и всеки сам за себе си – в контекста на групите и отношенията, в които те поместват своя новообразувал се опит и отместен текст.
Голямата обществена група е в политическа криза. Тя преживява криза на съмнение в своя смисъл, предназначение и полезност. Между нея и голямата професионална група могат да бъдат търсени сравнения и правени редица аналогии, някои от които опитахме да осветлим по-горе.
София, 18 септември 2014 г.
Резюме: Статията проблематизира връзката на психотерапията – като клинична практика и вътрешно присъщ живот на терапевтичния процес, с институциите и политиката – като натиск отвън. Текстът следва личния опит на автора и контекста в България, като разглежда контакта между лично-интимно и над-лично, социално, политическо. Проследява се динамиката в две големи групи – професионалната общностна група и голямата обществена група. Текстът открива първоначално основание в две класически произведения на Зигмунд Фройд[15], в които психологическият анализ за пръв път навлиза в сферата на над-личното, социалното и груповите отношенията на индивида. Интимното, индивидуалното и личното се свързват с над-личното и политическото през езика, чувствата и преживяванията на пациента и терапевта в контекста на групите и отношенията, в които се завръща и помества новообразувалия се опит и текст. Психотерапевтичното политическо[16] у нас остава самоизолирало се, безлико, без собствена позиция. В голямата професионална група е невъзможно да се разговаря. Тя е враждебна към новоприсъединилите се. Психотерапията у нас е в дълбока вътрешна криза на подмяна на смисъла и същността. Езикът на психотерапията е в криза. Клиничната практика остава несвързана с живота на социума. Голямата обществена група е в политическа криза. Между нея и голямата професионална група могат да бъдат правени аналогии.
Ключови думи: психотерапия, индивид, група, голяма група, общност, голяма професионална група, голяма обществена група, групова динамика, групов процес, индивидуално, интимно, лично, социално, политическо, криза, език, клинична практика, текст, контекст, обект на групата, култура на отлъчването
Resume: This article explores the relation between psychotherapy—as clinical practice and internally inherent to the therapeutic process—and the institutions and politics as external pressure. Following the contact and comparison between personal-intimate and sub-personal, social and political the text leans on the personal experience of the author and the context in Bulgaria. The dynamics in two large groups—the professional community group and the large public group—is tracked. The text finds initial ground in two classical texts of Sigmund Freud[17], in which the psychological analysis explores for the first time the sub-personal, social and group relationships of the individual. The intimate, individual and personal connect the sub-personal and political through the language, feelings and experience of the patient and the therapist in the context of relationships and groups in which the newly formed experience and text are returned and placed. The psychotherapeutic political[18] here remains self-isolated, faceless, without own statement. It is hostile towards newcomers. The psychotherapy here is in a deep internal crisis of replacement of its meaning and essence. The language of psychotherapy is in crisis. The clinical practice remains not related to the life and the sociality. The large public group is in political crisis. Some analogies between the large public group and the large professional community group can be made.
Key words: psychotherapy, individual, group, large group/s, community, large professional group, large public group, group dynamics, group process, individually, intimate, personal, social, political, crisis, language, clinical practice, text, context, group object, culture of exclusion/dissociation
[1] Авторът има предвид множество индивидуални и групови граждански актове на протест – напр. самозапалването и изгарянето на Пламен Горанов на 3 март 2013 г. при протеста му срещу общинското ръководство на Варна, непосредствено след което правителството на Бойко Борисов (ГЕРБ) подава оставка; масовите улични протести срещу политиката на правителствата през 2013 г. и най-вече гражданските протести след 14 юни същата година когато Народното събрание гласува предложението Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и това дава начало на нова вълна от масови спонтанни граждански протести срещу управлението на БСП, вече в цялата страна.
[2] V-тата Национална конференция по психотерапия на тема „Диалозите на психотерапията” се провежда от 11 до 13 октомври 2013 г. в София.
[3] Дискусионен форум „Психотерапията – между клиничната практика и психотерапията”.
[4] Авторът има предвид създадената първа чернова на проектозакон за психотерапията у нас.[5] Тук под политическо авторът има предвид онези външни за професионалното поле и практика обстоятелства, неща и дейности помежду, които повлияват живота на голямата обществена група, както и на всички социални дейности, вкл. психотерапията. Тук под политическо се няма предвид партийно.
[6] Freud, Sigmund (1856-1939); Totem und Tabu: Einige Übereinstimmungen im Seelenleben der Wilden und der Neurotiker (1912-1913) / Фройд, Зигмунд; „Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците”, Издателска къща „Критика и хуманизъм”, 2013 г.[7] Freud, Sigmund (1856-1939); Massenpsychologie und Ich-Analyse (1921) / Фройд, Зигмунд; Сборник „Тайната на живота”; Раздел ІІ „Психология на масите и анализ на човешкото Аз”, издателство „Евразия”, 1993 г.
[8] В „Психология на масите и анализ на човешкия Аз” Фройд пише: „Противопоставянето на индивидуалната и социалната, или масовата психология, което на пръв поглед може да ни се стори толкова значително, губи много от своята острота при по-внимателно разглеждане. Наистина психологията на личността изследва отделния човек и пътищата, по които той се стреми да удовлетвори импулсите на своите първични нагони, но все пак рядко, само при определени, изключителни обстоятелства тя не е в състояние да вземе под внимание отношенията на този отделен човек към останалите индивиди. В психичния живот на човека винаги присъства „другия”. Той като правило е образец, обект, помощник или противник и затова психологията на личността от самото си начало е едновременно и социална психология в този разширен, но напълно обоснован смисъл.”
[9] Бион, Уилфред Рупрехт (1897-1979); Британски психоаналитик; последовател на школата на обектните отношения в психоанализата.
[10] Фукс, Зигмунд Х. (1989-1976); Създател на груповата анализа. Разглежда групата като специфични особености на цялото, неврални мрежи, жив организъм и социална матрица. Франкфуртска школа (1921-1933).
[11] Морено, Джейкъб Леви Морено (1889-1974); Психиатър, основател на школата на Психодрамата, социометрията и груповата терапия; открива и пръв използва термина групова терапия. Счита, че психотерапията се прави сценично и в група, тъй като човекът е потопен в космоса на своите отношения и носи своите преживявания, които се проявяват именно в групата.
[12] Под текст авторът разбира измерения от целия спектър на присъствие и участие на пациента в терапевтичната сесия и процеса на създаване на смисъл – жестове, движения, думи, смисъл, интонация, реч, текст и т.н.
[13] Тук навярно по-щадящ, но едва ли по-точен, израз би бил подредено, но всъщност става дума за подялба, по която причина авторът мисли и описва по-нататък пространството като поделено.[14] Fight and fly / Борба и бягство; Термин въведен от У. Р. Бион, описващ групата по едно от основните му допускания.
[15] Фройд, Зигмунд; „Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците”, Издателска къща „Критика и хуманизъм”, 2013 г.; и 2. Фройд, Зигмунд; Сборник „Тайната на живота”; Раздел ІІ „Психология на масите и анализ на човешкото Аз”, издателство „Евразия”, 1993 г.
[16] Тук под политическо авторът има предвид онези външни за професионалното поле и практика обстоятелства, неща и дейности помежду, които повлияват живота на голямата обществена група, както и на всички социални дейности, вкл. психотерапията. Тук под политическо се няма предвид партийно.
[17] Freud, Sigmund (1856-1939); 1. Totem und Tabu: Einige Übereinstimmungen im Seelenleben der Wilden und der Neurotiker (1912-1913); and 2. Freud, Sigmund (1856-1939); Massenpsychologie und Ich-Analyse (1921).
[18] By political here the author means those external to the professional domain and practice circumstances, things and activities in–between that influence the life of the large public group as well as all other social activities, incl. psychotherapy. The meaning of political as used in the text excludes party.
Литература:
Бауман, Зигмунд. Общността – търсене на безопасност в несигурния свят. Изд. къща „Лик” 2003.
Бион, Уилфред Рупрехт. Опит в групи и други статии. Издание на Българската психиатрична асоциация.
Bion, W. R.; Experiences in Groups and other papers. Brunner-Routledge / Taylor Francis Groups / Hove and New York.
Борхес, Хорхе Луис. Това изкуство на поезията. Сиела Норма АД, 2013.
Cushman, P. (1994). Confronting Sullivan’s Spider—Hermeneutics and the Politics of Therapy, Contemp. Psychoanal., 30:800-844.
de Mendelssohn, Fеlix. Sex, Money and Politics: Clinical Thoughts on Secrecy and Privacy in Group Analytic Process.
de Mendelssohn, Felix (2000). Tyrannophobia—Group Leadership and the Crisis of Democracy.
Иерохам, Давид (2004). Не/нормалността, която ни свързва. Сп. „Критика и хуманизъм“, кн. 17, бр. 1/2004.
Иерохам, Давид. За психодрамата, говорейки. Представяне по време на 4-тата Национална конференция по психотерапия, Варна, 10-11 април 2010 г.
Огдън, Томас Дж. (Ogden, Thomas J.). Това, с което не бих се разделил. The Art of Psychoanalysis. Routledge 2005.
Фройд, Зигмунд. Сборник „Тайната на живота”. Раздел ІІ „Психология на масите и анализ на човешкото аз”, Изд. „Евразия”, 1993.
Фройд, Зигмунд. Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците, Изд. къща „Критика и хуманизъм” 2013.
Фуко, Мишел. Трябва да защитаваме обществото. Изд. къща „Лик” 2003.
Erlich, S. (2001). Politics on the Couch: Citizenship and the Internal Life. Int. J. Psycho-Anal., 82:1295-1297.
За автора:
Цветелина Йосифова е регистриран психотерапевт – психодрама-терапевт и първият групов аналитик в България; с индивидуална и групова практика в София. Съ-учредител и председател на УС на Българското общество по психоанализа и групова анализа (www.groupanalysis-bg.org). Преподавател в магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама” на Нов български университет. Избираем национален делегат на Българската асоциация по психотерапия в Европейската асоциация по психотерапия. Съ-основател и председател на УС на Центъра за култура и дебат „Червената къща” (www.redhouse-sofia.org).
Освен психотерапевтичната и преподавателската си практика, Цветелина Йосифова се занимава с различни социални, образователни и културни инициативи и проекти. Публикации в областта на психотерапията, социалните дейности, изкуствата и културата.
Е-mail: tzviossifova@gmail.com
Психотерапията – между клиничната практика и политиката
Цветелина Йосифова
Този текст проблематизира връзката на психотерапията – като клинична практика и вътрешно присъщ живот на терапевтичния процес, с организационните структури, институциите и политиката – като натиск отвън. Доколко тези динамики биха могли реално да съжителстват? За кого и какво е това пространство? Успяваме ли да постигнем баланс? Кой създава институциите? Могат ли институциите да се хуманизират? Къде попада и разполагаме личния си опит и практика на психотерапевти? Къде мислим и разполагаме пациентите? Има ли нужда клиничната практика на институциите от психотерапията?
По-нататък разполагането на мисли в този текст търси основание най-вече в собствения ми опит и контекста у нас и няма за цел да прави изчерпателно изследване на темата. Той също така опитва да изследва индивидуалното през наблюдението и неизбежно опирайки се на разсъждения за конкретна динамика в две големи групи – професионалната общностна група и голямата обществена група.
Зададените въпроси са много. Текстът оставя някои от тях без отговор. Тези отговори ще бъдат търсени в следващи текстове. Ще има читатели, които биха оспорили или изцяло отрекли смисъла на този текст като плод на субективността на преживяването на автора. Ще им дадем възможност да се чувстват прави. Този текст е за всички – за разбиращите и отхвърлящите, за способните да слушат и чуват и снизхождащите, за обичащите и мразещите.
Темата за политиката, политическото и психотерапията стана отново актуална за мен – по нов и различен, активен и ангажиращ ме лично начин – заради текущата политическа ситуация в страната[1]. Тази ситуация силно ме вълнува и въвлича като човек и гражданин. Повод за написването на текста е V-тата Национална конференция по психотерапия[2] на Българската асоциация по психотерапия, във връзка с форума със същото заглавие[3], който тогава водих. И в двата случая става дума за наблюдения и разсъждения върху живота на голямата група и връзката с клиничната практика като индивидуално, интимно и лично преживяване.
Темата – така формулирана от мен за представяне по време на национална конференция по психотерапия – навярно индиректно свързвам и с подновените през последните няколко години опити на професионалната ни общност за обединение около необходимостта от надобщностен регламент и подготовката на проектозакон за психотерапията[4] у нас, в създаването на който имам водещо участие заедно с колеги от Българското общество по психоанализа и групова анализа (www.groupanalysis-bg.org) и Българската асоциация по психотерапия (www.psychotherapy-bg.org).
Политиката и политическото
При подготовката за участието си в конференцията мислех политическото[5] изцяло външно, отделено и като че ли противоположно на клиничната практика. Може би като една чуждост, необходимо „зло”, един външен враг, от който следва да страним и на който да се опитваме да не придаваме значение, и към който само в крайни случаи на необходимост предпазливо да се съотнасяме. Гледна точка, която сега мога да сравня със съзнателно обричане на интелектуално изгнаничество и социална самота.
В допълнение се налага да направя уговорка, че написването на този текст се забави във времето, на няколко пъти. Забавянето като че ли спомогна той да стане по-личен. Все още търся обяснението и причината за забавянето – в личното и(ли) в политическото, в любовта и(ли) в омразата, в привличането и съучастието и(ли) в тънкото удобство на наблюдателя.
Навярно съвсем не без значение е фактът, че във време, когато сцената на живота – безапелационно ярка и категорична, за пореден път в политическата ни историята през последните 25 години, се премества на улицата – оставането (само) пред белия лист, в удобството на кабинетен размисъл, би било равносилно на отказ от реалността и неучастие.
Психотерапевтичното политическо у нас като че ли остава безцветно, безлико и безгласно – нито ляво, нито дясно, „с всички и за всички”, без собствено мнение и позиция. Дали и за какво всъщност биха служили политиката и политическото в един толкова интимен и затворен за външни наблюдатели и интервенции процес като психотерапевтичния? Повлиява ли социалното интимното и обратно? Може ли като психотерапевти да останем безучастни, без мнение и „по средата” в граждански протести, спрямо които държавата си позволява безчинства? Навярно най-първият въпрос би бил дали подобни на пръв поглед спекулативни мисловни връзки имат изобщо своите основания в реалността.
Така поставени те са на точното място, най-малкото заради начина, по които психотерапевтичният език – неуловим, недоказуем и напълно недостъпен за публичното – повлиява обратното завръщащо свързване на пациента, отново и отново, със социума и публичното.
В книгата си „Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците”[6] (1912-13) Зигмунд Фройд за пръв път прави преход в обекта на изследването си – от индивида и неговия психичен живот към безпокойствата, фантазиите и механизмите на функционирането му в групата и общността. В това свое произведение – основополагащо и със значим принос в много науки като социологията, философията, културологията, антропологията и етнологията и т.н. – Фройд прави сравнения и заявява връзката на психоанализата с културата и хуманитарното знание. Той показва как ограниченията на цивилизацията и културата създават от дивашката орда общност и по-късно общество. Фройд се занимава с групата и се докосва до нейния живот и принципи на функциониране и по-късно в „Психология на масите или анализ на човешкия Аз”[7] (1922). Там чрез изследване на индивида в голямата група – на войската и религията – той като че ли отново търси основания за функционирането на групите, каквито има при индивидите[8], вкл. напр. при проявленията на едиповия комплекс – като сходни на тези, които описва за индивида и неговото развитие.
Социологията, философията и културологията се занимават, индиректно или пряко, по-отдавна с обществената група и тя естествено, като част от действителността, става обект на тяхното изследване. Чрез тези два текста на Фройд психологическият анализ навлиза в сферата на над-личното, социалното и груповите отношенията на индивида. Именно те отварят нова гледна точка и пространство за анализ и дават първоначален интелектуален тласък на психоаналитичното изследване на групите.
По-късно, психотерапевти, изследователи и автори като У. Р. Бион[9], З. Фр. Фукс[10], Дж. Л. Морено[11] и др. продължават практиката и задълбочават клиничното изследване на особеностите на групите по-нататък.
Тук нямаме за цел да се спираме по-подробно на приноса на всеки един от тях. Споменаваме ги по причина, че мисленето за индивида и неговото развитие като неизменна част от групата, дава едно трето измерение на сцената на несъзнаваното, както и доколкото личностите им служат за вдъхновение на автора и дават теоретични основания за някои от разсъжденията по-нататък в този текст.
Клиничната практика
Неизбежно е да се занимаем с особеностите на клиничната практика и процес, най-малкото заради сравнението, което заглавието изисква. Оказва се, че логиката на текста дотук обследва темата дедуктивно. Това, от една страна, спомага да не бъде случайно пропуснато над-личното, социално и политическо, и, от друга страна, като че ли несъзнавано, като в натрапливо повторение, опитва да запази клиничния процес далече и „в тайна” от публичното.
Ако досега поглеждахме през оптиката на голямата група, то сега ще опитаме да го направим през индивидуалната оптика. Ако терапевтичният процес е предназначен да бъде личен, интимен – индивидуален или в група, какво би могло да го направи над-личностен и социален? Как той се свързва с общественото и политическото? Откъде идва желанието да противопоставим едното на другото?
Въпреки опита ми на живеещ активен социален живот „извън клиничната практика” и разбирането ми за психотерапията като принадлежаща на социума и неговата култура, навярно към противопоставяне на политическото и клиничната практика най-първо са ме подбуждали разбирането за поверителност, интелектуална и социална интимност на отношенията терапевт-пациент-група, техният текст и (кон)текст[12]. Тук текста отнасяме към индивидуалното, личното или онова, което остава непоказано и конфиденциално. Контекстът привнася смисъла на над-лично, обществено, социално, а защо не и политическо.
Психотерапевтичната етика постулира терапевтът да се въздържа по всякакъв начин от нахлуване в реалността на пациента, да остане неутрален и дискретен по отношение на съдържанието на текста и преживяванията на пациента във всеки свой по-нататъшен контакт с контекста, от който те произхождат.
Т.е. в психотерапевтичната парадигма има заложен парадокс на отношението – терапевтът е призван да разчита и тълкува текст, в който са заложени следи от човешки взаимоотношения и в социален контекст, които той е длъжен да (за)пази в тайна. (Но нали смисълът на един текст и възможността да го тълкуваме се пораждат именно от взаимоотношенията, поставени в контекст?)
Този парадокс допринася за стремежа към съзнателно откъсване на над-личното, социалното и политическото от интимно преживяване и отказ от свързването му с личното и индивидуалното, каквато връзка търсим тук. Онова, което „спасява” терапевтът от последиците на състоянието му на пълно въздържание е именно способността му да мисли, да има чувства и да преживява през контрапреносната позиция в терапевтичния процес. (Разбирате, че тук по никой начин не оспорваме необходимостта от поверителност и частност на отношенията терапевт-пациент-група.) Именно мисленето като присъща способност на човека, и в допълнение професионално тренирана при терапевта, прави връзката с над-личното, социалното и политическото.
Другата част от тази връзка се осъществява чрез своеобразното обратно завръщане на пациента след края на терапевтичната сесия в контекста, който поражда преживяванията му и в който се разполагат взаимоотношенията му. Това новообразуващо се всеки път отместване на текста и преживяването на пациента и пораждащият се нов смисъл – от личното и индивидуалното към над-личното и публичното – се оказват сложната връзка, която терапевтът като че ли по подразбиране е длъжен да отрича (и (за)пази в тайна) в реалността на своя професионален живот.
Втора възможна подбуда за противопоставянето на политическото и клиничната практика, е известното отчуждение, което човек, а вярвам в т.ч. и всеки добър практик, изпитва към ежедневието на политика и политическото у нас, които стават чест повод за огорчение и като че пречат на работата му. Навярно твърде малко колеги психотерапевти биха определили връзката между клиничната си практика и социалното, публичното, политическото като значеща и определяща. Не по причина на липса на определени политически убеждения, нагласи и предпочитания или неучастие в живота на голямата обществена група, а защото тази сложна връзка е постулирано да остане неназована и (за)пазена в тайна. Последното я прави като че ли изтласкана и неважна в реалността. Тя се проявява през различни симптоми в голямата професионална група. Тази връзка най-често бива означавана през външното, което е чуждо, често атакуващо добрите обекти на групата, недостатъчно сигурно и добро. Външно, което остава в перифериите на нашето желание.
Имайки предвид казаното дотук, в процеса на писане на този текст, приемам над-личното, социалното и политическото – като мисъл, идеи и процеси, произхождащи и свързани с живота на професионалната и на голямата обществена група – естествено присъщи на груповия процес. Този подход вероятно малко ме отклонява от конкретната задача на сравнение и търсене на отговори на поставените в началото въпроси. Това оставям за размисъл на критиците.
Социалното като доминанта
Желанието да се изразявам за политическото във връзка с психотерапията навярно има общо и с често спохождащото ме усещане за невъзможност за разговаряне в голямата професионалната група и чувство за самота. Именно в голямата група на професионалната ни общност психотерапевтът може да научи и разбере много (не)потребни неща и по-рядко да се среща и разговаря.
В професионалната общност бързо става ясно как е поделено психотерапевтичното пространство[13] у нас, какво е „политически коректното” поведение в него, какви са начините да се впишеш с най-малко лични и професионални загуби, за да не бъдеш отхвърлен, отстранен или никога да не бъдеш… Това е първият урок за новопристигнали. После идват следващи уроци. Те са свързани с йерархията, властовите отношения на (генетично наследен) тоталитаризъм, неприкрит сексизъм, подценяване и непризнаване (най-много снизхождане), на едни спрямо други психотерапевтични направления, битките помежду им, кой подход е по-значим или изявен, къде е „правилно” и перспективно да принадлежиш… На следващо място, но само усвоил предишните уроци, психотерапевтът разбира как трябва да замени естествено възникващите у него чувства за благодарност и лоялност с изискването и очакването за професионално доживотна зависимост и духовно робство.
В същата тази професионална общност може добре да се усвои умението как психотерапевтът да остава хладен и непроницаем, когато изпитва чувства; как да е сдържан и лицемерно съгласяващ се, когато иска да се изрази; как да се усмихва на привържениците си или на онези, които би искал да станат негови привърженици, но не и на „опонентите” си; как да мисли и чувства едно, а да говори друго и т.н.
Едно състояние на голямата професионална група на борба и бягство[14], в което искреността, спонтанността и чувствата са като че ли забравени и не се ценят. Не по-малко разумно и добре за психотерапевта е просто да се отучи да чувства. Все „умения”, които хората, с които работим, не биха разбрали за какво точно служат и как така ставаме по-способни да ги разбираме и да им помагаме.
Ако опитаме да погледнем това състояние на голямата професионална група трезво и отстрани, бихме казали, че хората, които се присъединяват към професионалната ни общност, биват подложени на изпитания като за назначение в тайните служби и най-малкото, което се очаква от тях в бъдещата им работа, е да работят с хора… Естествен е въпросът дали и доколко това групово състояние на регресия и драматичен разпад на отношенията е политически и социално наследено и голямата ни професионална групата компулсивно го възпроизвежда или е станало присъщо.
Така нашият (млад) психотерапевт рискува всичко, с което добрата психотерапия се занимава и за което се отнася, да бъде заменено от лицемерен двоен стандарт на тукашното психотерапевтично политическо, който постепенно да подмени и завладее мислите, чувствата и битието му. Психотерапевтът започва да говори език, който не оставя следи, не поражда и не чува смисъла; в ума му се заселват съмненията на безплодна обърканост и той губи способността си за мислене; вътрешната му сцена се изпълва с труповете на убити желания; той остава оплетен в един безкраен и невъзможен копнеж за достигане до състояние на творчество и свързване с другите. Регресът в голямата група оставя груповия идеал сериозно увреден и ненамиращ формата си. Иначе казано, психотерапевтът рискува живота и професията си и, за да оцелее в голямата професионална група, е принуден да започне да се занимава единствено и само със себе си.
Разтърсвана от вътрешните си противоречия, професионалната ни група сама възпроизвежда симптома си и като че ли все още не знае къде да търси причината за него и как после да се справи с нея. Мотивът или обяснението, че така се справяме с безпокойствата в голяма професионална група, с нехуманното лице на нашето психотерапевтично политическо – сътворено от самите нас, не достига, не би обяснил или направил горното по-разбираемо, нито би ни оправдал пред идващите поколения психотерапевти.
Тукашната психотерапията е най-после призвана да напусне удобството на провинциализма, на своето възприето псевдо-отшелничество, гордост и предубеждения към другия и различното, към социалното и „контакта с живота извън кабинета”. Времето за включване и участие е дошло на дневен ред. Иначе маргинализацията на практиката, социалната и интелектуална изолация, характеризиращи професионалното поле днес, грозят и бъдещето му.
Разговарянето в общностната група предполага различна атмосфера. То значи изследователска нагласа, равнопоставеност, възможност да се изразиш, да бъдеш разбран и приет, да бъдеш чут, да получиш подкрепа, когато имаш нужда от такава. Разговарянето изисква пълен и значещ език.
Безспорно тук отново можем да търсим сравнение със случващото се в голямата обществена група, нейните преживявания и симптоми и очевидната невъзможност политическото да се свърже с живота и да стане „лечител” на причината за симптома. Мислим и говорим за социалното като единствено възможно свързващо индивидуалното и политическото. Именно то и неговите проявления определят текста на голямата обществена група.
Езикът като затвор. Езикът като смисъл
Езикът – една достоверна и възприета конвенция за нашето свързване и обмен – парадоксално ни затваря. Ако имахме възможността или направехме избора да не притежаваме език, навярно бихме били по-ентусиазирани и успешни в опитите си за свързване помежду си в тукашната професионална общност. Липсата му би ни направила по-креативни за намиране и изразяване на самите ядра на смисъла. Навярно щяхме по-лесно да се освободим от предубежденията си и да лишим речта си от излишества.
Езикът, отвъд достойнствата си да е носител на нашия най-истинен вътрешен смисъл и изразител на нашия външен човешки стил, е средство за контрол и власт. Той дава възможност на другите да ни описват, обясняват и отхвърлят; той ни свързва, чрез него сме способни да назовем чувствата си, можем да се обясним в любов, да хулим или да се противопоставяме… Езикът ни прави човешки същества и служи като доказателство за способността ни да мислим. Той понякога ни прави ненужно разточителни и все пак никога не успява да изрази най-истинно присъщата ни същност. Езикът ни свързва и ни отделя от групата и общността. Той ни прави да можем да се самоопределяме.
Езикът на психотерапията у нас е в криза. Психотерапевтичното политическо прави езика свое отражение. Така голямата професионална група бива потопена в културата на отлъчването и става негова производна. Интересно и спорно е доколко езикът може да има реверсивно действие по отношение на социалното в голямата група. Най-вероятно, както и при индивидуалното развитие, бихме могли да очакваме той да има известна корективна функция, която обаче, освен, че е следваща, би могла да бъде в сила само ако е наличен процес на развитие.
Психотерапията в (своя политически) контекст
Психотерапията у нас отсъства и не е значим фактор в обществения живот. Тя не представлява решаващ фактор в практиката на болничните заведения и клиниките за психичноболни и не е възприета като необходим водещ подход в процеса на лечение на психичното страдание.
По един изоморфен на случващото се вътре в голямата професионална група начин, психотерапията е обект на културата на отлъчване отвън, от лечебните заведения. Психотерапията обитава живота извън институциите. Тя не прави системно усилие да се самоописва, да отстоява значимостта си и публично да утвърждава своята институционалност.
Днес у нас тя се практикува най-вече в частни кабинети, практики и институти. Психотерапията се явява нещо допълнително и почти вторично за страдащия, до което той, дори да има нужда, все още най-често достига по случайност.
Процесът на отчуждението на психотерапията от онези, за които се отнася и от местата, където също принадлежи и би следвало да се практикува, не е от скоро. Исторически той има своите обяснения, може би най-вече свързани със стремежа на психотерапевтичното образование да се случва извън университетите; с факта, че процесът на психотерапевтично формиране е продължителен, включва дълбинно личностно изследване и изисква посвещаване, различно от това, което се случва в класическото университетско образование.
Друг значим фактор е традиционното преживяване за всемогъщество и доминация на психиатрията и фармакологията при разрешаването на всякаква психологическа проблематика.
Трите професионалните полета – психология, психиатрия и психотерапия – призвани, макар и по различен начин, да се занимават с психичното у човека, все още не познават добре спецификата и границите си. Те често не са склонни да си взаимодействат и сътрудничат. Понякога тяхното съжителство напомня военно положение, друг път наблюдаваме пълно незачитане и пренебрежение към обхвата и сферите на компетентност и начините на работа. Липсва система за насочване. Държавната здравеопазваща система у нас няма отношение към практикуването на психотерапия и не провежда своя политика в това отношение.
Друг значим фактор, за който вече стана дума по-рано, са известна плахост и почти неудобство психотерапията да се заяви като отделна научна дисциплина и самостоятелна свободна професия.
Разнообразни културни и социални практики отвеждат психотерапевтичната практика у нас в места извън болничния контекст – социални домове, общностни, културни центрове и др., където често тя намира навременно и успешно приложение. Без да отричаме уместността и полезността на подобно приложение, е редно да се запитаме дали това е реално постижение на психотерапията и психотерапевтичната практика или постижение на социалното и културата в опит за предефиниране, свързване и оцеляване?
Вместо заключение
Противно на всички оптимитични твърдения по темата, психотерапията у нас е в дълбока вътрешна криза на подмяна на смисъла и същността. Тя върви по утъпкани от други пътеки, без самоописание, себерефлексия и критичен анализ и така остава често неубедителна в публичното си заявяване.
Клиничната психотерапевтична практика остава извън и несвързана с живота на социума, като по този начин се маргинализира, губи територии на професионална компетентност, отчуждава живота от себе си и себе си от хората, за които се отнася.
Голямата професионална група често остава враждебна към новопристигналите, натрапливо възпроизвежда симптомите си, без да е способна да ги регистрира и без да търси причините за тяхното проявление, за да се развива.
Интимното, индивидуалното и личното се свързват с над-личното и политическото през езика, чувствата и преживяванията на пациента и терапевта – заедно и всеки сам за себе си – в контекста на групите и отношенията, в които те поместват своя новообразувал се опит и отместен текст.
Голямата обществена група е в политическа криза. Тя преживява криза на съмнение в своя смисъл, предназначение и полезност. Между нея и голямата професионална група могат да бъдат търсени сравнения и правени редица аналогии, някои от които опитахме да осветлим по-горе.
София, 18 септември 2014 г.
Резюме: Статията проблематизира връзката на психотерапията – като клинична практика и вътрешно присъщ живот на терапевтичния процес, с институциите и политиката – като натиск отвън. Текстът следва личния опит на автора и контекста в България, като разглежда контакта между лично-интимно и над-лично, социално, политическо. Проследява се динамиката в две големи групи – професионалната общностна група и голямата обществена група. Текстът открива първоначално основание в две класически произведения на Зигмунд Фройд[15], в които психологическият анализ за пръв път навлиза в сферата на над-личното, социалното и груповите отношенията на индивида. Интимното, индивидуалното и личното се свързват с над-личното и политическото през езика, чувствата и преживяванията на пациента и терапевта в контекста на групите и отношенията, в които се завръща и помества новообразувалия се опит и текст. Психотерапевтичното политическо[16] у нас остава самоизолирало се, безлико, без собствена позиция. В голямата професионална група е невъзможно да се разговаря. Тя е враждебна към новоприсъединилите се. Психотерапията у нас е в дълбока вътрешна криза на подмяна на смисъла и същността. Езикът на психотерапията е в криза. Клиничната практика остава несвързана с живота на социума. Голямата обществена група е в политическа криза. Между нея и голямата професионална група могат да бъдат правени аналогии.
Ключови думи: психотерапия, индивид, група, голяма група, общност, голяма професионална група, голяма обществена група, групова динамика, групов процес, индивидуално, интимно, лично, социално, политическо, криза, език, клинична практика, текст, контекст, обект на групата, култура на отлъчването
Resume: This article explores the relation between psychotherapy—as clinical practice and internally inherent to the therapeutic process—and the institutions and politics as external pressure. Following the contact and comparison between personal-intimate and sub-personal, social and political the text leans on the personal experience of the author and the context in Bulgaria. The dynamics in two large groups—the professional community group and the large public group—is tracked. The text finds initial ground in two classical texts of Sigmund Freud[17], in which the psychological analysis explores for the first time the sub-personal, social and group relationships of the individual. The intimate, individual and personal connect the sub-personal and political through the language, feelings and experience of the patient and the therapist in the context of relationships and groups in which the newly formed experience and text are returned and placed. The psychotherapeutic political[18] here remains self-isolated, faceless, without own statement. It is hostile towards newcomers. The psychotherapy here is in a deep internal crisis of replacement of its meaning and essence. The language of psychotherapy is in crisis. The clinical practice remains not related to the life and the sociality. The large public group is in political crisis. Some analogies between the large public group and the large professional community group can be made.
Key words: psychotherapy, individual, group, large group/s, community, large professional group, large public group, group dynamics, group process, individually, intimate, personal, social, political, crisis, language, clinical practice, text, context, group object, culture of exclusion/dissociation
[1] Авторът има предвид множество индивидуални и групови граждански актове на протест – напр. самозапалването и изгарянето на Пламен Горанов на 3 март 2013 г. при протеста му срещу общинското ръководство на Варна, непосредствено след което правителството на Бойко Борисов (ГЕРБ) подава оставка; масовите улични протести срещу политиката на правителствата през 2013 г. и най-вече гражданските протести след 14 юни същата година когато Народното събрание гласува предложението Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и това дава начало на нова вълна от масови спонтанни граждански протести срещу управлението на БСП, вече в цялата страна.
[2] V-тата Национална конференция по психотерапия на тема „Диалозите на психотерапията” се провежда от 11 до 13 октомври 2013 г. в София.
[3] Дискусионен форум „Психотерапията – между клиничната практика и психотерапията”.
[4] Авторът има предвид създадената първа чернова на проектозакон за психотерапията у нас.[5] Тук под политическо авторът има предвид онези външни за професионалното поле и практика обстоятелства, неща и дейности помежду, които повлияват живота на голямата обществена група, както и на всички социални дейности, вкл. психотерапията. Тук под политическо се няма предвид партийно.
[6] Freud, Sigmund (1856-1939); Totem und Tabu: Einige Übereinstimmungen im Seelenleben der Wilden und der Neurotiker (1912-1913) / Фройд, Зигмунд; „Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците”, Издателска къща „Критика и хуманизъм”, 2013 г.[7] Freud, Sigmund (1856-1939); Massenpsychologie und Ich-Analyse (1921) / Фройд, Зигмунд; Сборник „Тайната на живота”; Раздел ІІ „Психология на масите и анализ на човешкото Аз”, издателство „Евразия”, 1993 г.
[8] В „Психология на масите и анализ на човешкия Аз” Фройд пише: „Противопоставянето на индивидуалната и социалната, или масовата психология, което на пръв поглед може да ни се стори толкова значително, губи много от своята острота при по-внимателно разглеждане. Наистина психологията на личността изследва отделния човек и пътищата, по които той се стреми да удовлетвори импулсите на своите първични нагони, но все пак рядко, само при определени, изключителни обстоятелства тя не е в състояние да вземе под внимание отношенията на този отделен човек към останалите индивиди. В психичния живот на човека винаги присъства „другия”. Той като правило е образец, обект, помощник или противник и затова психологията на личността от самото си начало е едновременно и социална психология в този разширен, но напълно обоснован смисъл.”
[9] Бион, Уилфред Рупрехт (1897-1979); Британски психоаналитик; последовател на школата на обектните отношения в психоанализата.
[10] Фукс, Зигмунд Х. (1989-1976); Създател на груповата анализа. Разглежда групата като специфични особености на цялото, неврални мрежи, жив организъм и социална матрица. Франкфуртска школа (1921-1933).
[11] Морено, Джейкъб Леви Морено (1889-1974); Психиатър, основател на школата на Психодрамата, социометрията и груповата терапия; открива и пръв използва термина групова терапия. Счита, че психотерапията се прави сценично и в група, тъй като човекът е потопен в космоса на своите отношения и носи своите преживявания, които се проявяват именно в групата.
[12] Под текст авторът разбира измерения от целия спектър на присъствие и участие на пациента в терапевтичната сесия и процеса на създаване на смисъл – жестове, движения, думи, смисъл, интонация, реч, текст и т.н.
[13] Тук навярно по-щадящ, но едва ли по-точен, израз би бил подредено, но всъщност става дума за подялба, по която причина авторът мисли и описва по-нататък пространството като поделено.[14] Fight and fly / Борба и бягство; Термин въведен от У. Р. Бион, описващ групата по едно от основните му допускания.
[15] Фройд, Зигмунд; „Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците”, Издателска къща „Критика и хуманизъм”, 2013 г.; и 2. Фройд, Зигмунд; Сборник „Тайната на живота”; Раздел ІІ „Психология на масите и анализ на човешкото Аз”, издателство „Евразия”, 1993 г.
[16] Тук под политическо авторът има предвид онези външни за професионалното поле и практика обстоятелства, неща и дейности помежду, които повлияват живота на голямата обществена група, както и на всички социални дейности, вкл. психотерапията. Тук под политическо се няма предвид партийно.
[17] Freud, Sigmund (1856-1939); 1. Totem und Tabu: Einige Übereinstimmungen im Seelenleben der Wilden und der Neurotiker (1912-1913); and 2. Freud, Sigmund (1856-1939); Massenpsychologie und Ich-Analyse (1921).
[18] By political here the author means those external to the professional domain and practice circumstances, things and activities in–between that influence the life of the large public group as well as all other social activities, incl. psychotherapy. The meaning of political as used in the text excludes party.
Литература:
Бауман, Зигмунд. Общността – търсене на безопасност в несигурния свят. Изд. къща „Лик” 2003.
Бион, Уилфред Рупрехт. Опит в групи и други статии. Издание на Българската психиатрична асоциация.
Bion, W. R.; Experiences in Groups and other papers. Brunner-Routledge / Taylor Francis Groups / Hove and New York.
Борхес, Хорхе Луис. Това изкуство на поезията. Сиела Норма АД, 2013.
Cushman, P. (1994). Confronting Sullivan’s Spider—Hermeneutics and the Politics of Therapy, Contemp. Psychoanal., 30:800-844.
de Mendelssohn, Fеlix. Sex, Money and Politics: Clinical Thoughts on Secrecy and Privacy in Group Analytic Process.
de Mendelssohn, Felix (2000). Tyrannophobia—Group Leadership and the Crisis of Democracy.
Иерохам, Давид (2004). Не/нормалността, която ни свързва. Сп. „Критика и хуманизъм“, кн. 17, бр. 1/2004.
Иерохам, Давид. За психодрамата, говорейки. Представяне по време на 4-тата Национална конференция по психотерапия, Варна, 10-11 април 2010 г.
Огдън, Томас Дж. (Ogden, Thomas J.). Това, с което не бих се разделил. The Art of Psychoanalysis. Routledge 2005.
Фройд, Зигмунд. Сборник „Тайната на живота”. Раздел ІІ „Психология на масите и анализ на човешкото аз”, Изд. „Евразия”, 1993.
Фройд, Зигмунд. Тотем и табу – някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците, Изд. къща „Критика и хуманизъм” 2013.
Фуко, Мишел. Трябва да защитаваме обществото. Изд. къща „Лик” 2003.
Erlich, S. (2001). Politics on the Couch: Citizenship and the Internal Life. Int. J. Psycho-Anal., 82:1295-1297.
За автора:
Цветелина Йосифова е регистриран психотерапевт – психодрама-терапевт и първият групов аналитик в България; с индивидуална и групова практика в София. Съ-учредител и председател на УС на Българското общество по психоанализа и групова анализа (www.groupanalysis-bg.org). Преподавател в магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама” на Нов български университет. Избираем национален делегат на Българската асоциация по психотерапия в Европейската асоциация по психотерапия. Съ-основател и председател на УС на Центъра за култура и дебат „Червената къща” (www.redhouse-sofia.org).
Освен психотерапевтичната и преподавателската си практика, Цветелина Йосифова се занимава с различни социални, образователни и културни инициативи и проекти. Публикации в областта на психотерапията, социалните дейности, изкуствата и културата.
Е-mail: tzviossifova@gmail.com